Още когато чух Марко Мескида на откриването на Скопския джаз фестивал миналата година, си казах: този човек трябва да свири в София едни ден, просто трябва! Разбира се, приятелството на Марко с организаторите на „Джаз Плюс“, на които дължим почти всички важни испански концерти в областта на джаза (и на пресичанията на джаза с фламенко и други ключови за региона жанрове), не е от вчера. Макар да е едва 34-годишен, неговото име все повече се чува по европейските фестивали, а и на други континенти, често в едно изречение с имената на Кийт Джарет и Брад Мелдау (Мескида често е сочен като следващия бъдещ голям пианист в тази традиция).

Познат е на ценителите с две свои вече утвърдени трио формации – собственото му трио и триото с фламенко китариста Чикуело. Произхожда от Балеарските острови (родом от Менорка), но е и представител от каталонската джаз сцена. Свирил е с Лий Кониц, Дейв Либман и Хавиер Колина, а едно от най-плодотворните му сътрудничества е с друг ключов представител на новата испанска вълна – изключително нашумялата певица Силвия Перес Крус (ще си спомните откъде я познавате, пак благодарение на „Джаз Плюс“, няколко години преди световната слава да я застигне). Автор на дузина албуми в различни конфигурации с различни музиканти, Марко Мескида, носител на наградата Музикант на годината от Асоциацията на съвременните и джаз музиканти на Каталуния за четири поредни години, е наистина в стихията си сякаш най-вече със своите солови концерти за пиано, какъвто ще има и в София.

Свиренето в трио е диалог с останалите, докато соловите концерти са по-скоро поглед навътре. При вас как стоят нещата?

Точно така. И аз се чувствам по този начин. Усещам, че постигането на силна връзка с вътрешния Аз си заслужава този монолог. Тоест – да изградиш монолог без разговор с други музиканти… Но всяка ситуация изисква познаване и е голяма отговорност. Защото когато си в група и разговаряш музикално с останалите, ти трябва да ги слушаш с уважение, но и да имаш свои начини да изградиш връзка с тях. Но когато свиря соло, на първо място са необходими солидна основа и силно личностно присъствие. Музикантът трябва да знае какво иска да изсвири, да изгради, да каже с музиката си. Това, разбира се, не е толкова лесно, защото в разговор с други хора бързо можете да стигнете далеч, обсъждайки много, много неща… Но когато си сам? За какво ще говориш със себе си, когато си сам на сцената?

Зависи, понякога човек има да казва много неща именно на себе си…

Зависи, разбира се. И винаги е голямо изживяване. Защото – такъв е моят случай – аз съм свикнал да рискувам. Обичам риска, обичам усещането за любопитство, обичам да чувствам силата на момента и да отдавам уважение на времето и мястото… А да създам нещо във времето и пространството е изцяло свързано с чувствата ми, с идеите ми, но едновременно с това – и с публиката, със залата, с инструмента – пианото в моя случай.

Този отговор води към следващия въпрос. В София в петък (29 октомври) ще свирите в клуб, което има и своите предимства с оглед на по-скъсената дистанция с публиката. Свирили сте обаче в доста по-големи пространства – концертни зали, катедрали, Palau de la Música. Кое е идеалното място за такъв солов концерт?

Разбира се, че мястото е важно и различните зали те вдъхновяват по много и различни начини. Аз обичам публиката да е близо до мен. Така мога да почувствам връзка с хората, а те да почувстват шоуто, защото в крайна сметка те плащат, за да чуят и видят, да преживеят шоу на пианист от Испания, когото най-вероятно не познават. И аз трябва да направя добър пърформанс, да дам на хората нещо, което да запомнят.

В  тези случаи обичам публиката да е много близо до мен в джаз клуб или малка концертна зала. Но винаги съм обичал и огромните зали. На голяма сцена усещането е различно: по-нервен съм, но в същото време усещам публиката, която винаги е дълбоко концентрирана върху слушането. Така че всеки случай е различен… Но ви обещавам, че в София, където ще свиря в малък клуб, ще дам всичко от себе си. Смятам, че клубът е много подходящ за първа среща с публиката в България.

Когато ви гледах на откриването на миналогодишния Скопски джаз фестивал в трио с Чикуело, забелязах, че от тримата вие сте комуникаторът – човекът с многото интересни истории за разказване. В соловите ви концерти има ли го този елемент на вербална комуникация, или предпочитате да разказвате истории с пръстите върху клавишите, а не с думи?

Обичам и двете. Имам нужда да общувам с хората, да разказвам истории… Музиката сама по себе си няма нужда от много думи и аз обичам да свиря, без да е нужно да казвам каквото и да било. Когато свиря моята музика, е така… Когато импровизирам на соловите си концерти, не говоря много, защото това е музика на момента. Чак на биса изсвирвам някоя песен и обяснявам това-онова за нея. Но понеже целият ми репертоар, албумите ми с триото се състоят от истории, аз обичам и да ги разказвам на публиката. Защото историята на дадена песен е част от нея, от създаването ѝ. От моя гледна точка е така – ако аз съм в публиката, би ми било интересно някой да ми разкаже: „Тази песен написах, когато бях тийнейджър“ или „Написах я вчера преди полета ми и исках да я изсвиря за първи път на тоя концерт“… Може да има истории за сбивания, за любов, за какво ли не… Искам да мога да бъда разказвач само със звука на пианото, но обичам да разказвам и други истории – с думи. Или да се шегувам – като контраст. Защото понякога музиката е толкова наситена, дълбока и сериозна, че изведнъж ми се приисква да се пошегувам.

Разговаряхме наскоро с Маргарита Борисова от „Джаз Плюс“, организаторите на концерта ви в София, и стигнахме до извода, че между вас и Есбьорн Свенсон има нещо много общо, въпреки че идвате от съвсем различни традиции.

Защо не! Но навярно имаме и общ бекграунд, защото много често с нас, пианистите, става точно така – много обичаме класическия репертоар, който сме изучавали цял живот, но обичаме и поп музиката, а и фолклора. Можем да акомпанираме на всякакви музиканти в много и различни стилистики. И изведнъж започваме да чувстваме нужда от свободна импровизация, защото имаме този могъщ инструмент, пианото. Така че този бекграунд може да е един и същи за много хора – от Кийт Джарет до Есбьорн Свенсон и Брад Мелдау. Когато съм чувал Брад Мелдау да говори за музика, съм си казвал: „Ама аз харесвам същите неща като него – Бийтълс, Рейдиохед, Брамс, Бах, фолклора“… и започвам да го чувствам близък. Така че разбирам това сравнение, но мисля, че е по-важно всеки да намери своя собствен глас в музиката, който е различен от този на Джарет, на Свенсон или на Мелдау. И аз винаги съм търсил и намирал точно това.

Как влияят на музиката ви другите изкуства? Защото музиката не е задължително да се ражда само от друга музика. Даже напротив…

За мен има множество връзки между музиката и другите изкуства. Обичам изобразителното изкуство, обичам танца. И също така мога да разбера голяма част от творческия процес на художника или хореографа, а и въобще на твореца с богати познания и опит, който изведнъж чувства, че може да направи взаимовръзки между нещата. Ето, начинът, по който художникът създава нови цветове, смесвайки вече съществуващите. Още един пример – обичам да слушам истории на велики спортисти. Да вземем големия тенисист Рафаел Надал. Доста интервюта съм слушал с него и с личния му треньор. И установих, че този треньор трябва да бъде слушан много внимателно, защото казва неща, които важат и за света на изкуството. Например той много говори за търпението и как трябва да си силен психически, но едновременно с това да дишаш свободно, да си отвориш пространство за пълноценно общуване с приятели, за личен живот. Много е интересно да слушаш и самия Рафаел Надал, когато говори за победите си, но и за изгубените си мачове – защото неговата философия е интересна. Художниците и големите спортисти ми носят много специално вдъхновение. Вдъхновявам се, разбира се, и от други неща – от готвенето например. Или разходките по улиците с 6-месечния ми син. Дори в България пристигаме заедно – с приятелката ми и с нашия син… Обичам да карам колело, да плувам. Много са нещата, които обичам да правя, и всички те влияят на музиката ми.

Значи не идвате само за една вечер за концерта.

Точно така. Много обичам да се разхождам в градовете, в които свиря. И съм щастлив, че ще мога да открия и София благодарение на този концерт, на музиката. Пристигаме ден по-рано и ще останем и на 30 октомври. Ще можем да се разходим из града, да му се насладим. Ако имам възможност, винаги оставам повече дни в градовете, в които свиря. Винаги съм искал да видя нещо повече от залата и да преживея нещо повече от концерта. Затова и разходките вечер след концерта са важни за мен.

Имате и късмет, защото времето се пооправи. Доскоро София изглеждаше като есенния Лондон с тези непрестанни дъждове.

Е, ако вали, ще наблюдаваме града и дъжда през прозореца на някой хубав бар.

На откриването на миналогодишния Скопски джаз фестивал свирихте точно след Теодосий Спасов и Влатко Стефановски. И сякаш за момент в една ваша импровизация прозвуча отглас от непозната южнобалканска мелодия – без това да е търсено, съвсем естествено. Проявяват ли се такива несъзнателни влияния при вас?

Да, случва се. И то доста често. Понякога се усещам, че свиря нещо, което съвсем не е типично за моя музикален език. И си казвам – да, това идва от фламенкото. Аз не съм фламенко пианист, но свиря фламенко с Чикуело… Или когато свиря със Силвия Перес Крус, тя е толкова специална и има толкова уникален глас и начин на пеене – много експресивен, красив и могъщ… Та понякога чувствам, че докато импровизирам или „пея чрез пианото“, се появява мелодия, която ми напомня за Силвия. Или нещо по-перкусионно на пианото се появява под влияние на даден перкусионист, с когото свиря… Понякога изнасям концерти и с един от най-великите испански органисти, който свири също така на клавесин и пиано – името му е Хуан де ла Рубиа. С него имахме много красив концерт в Palau de la Música през март. Свирихме музика на Йохан Себастиан Бах и импровизирахме върху произведенията му. Този концерт може да гледате на уебсайта на Palau de la Música. Докато репетирахме, Хуан де ла Рубиа ми каза: „Усещам, че свиря неща, които ми напомнят за твоето свирене“. На което аз отвърнах: „И при мен е така“… А той е един от най-добрите интерпретатори на Бах в света.

Кои представители на музикалната сцена от родния ви остров са ви любими? А и кои каталунски музиканти?

Обичам певците на Менорка! Обичам Жоана Понс и Йемсон де Вила. Обичам фолклора. А за родното ми място има още нещо много интересно. Менорка е малък остров – дълъг е само 45 км от източния до западния край. Но там има много велики музиканти. Те си живеят на острова, свирят само там и не са познати извън Менорка. И когато ги слушам на живо или на записи, си мисля: Чудесно е, че не свирите навсякъде, че пазите тази местна уникалност, че създавате неповторимо изкуство… Да, това ме прави много щастлив. От друга страна, и в Барселона имам много приятели, които създават интересно изкуство: от маестро Агусти Фернандес в областта на свободната импровизация до Жулия Вайе с нейния специален начин на композиране и Силвия Перес Крус. И Чикуело. И много други музиканти, които имат дълбоко и много лично звучене. Обичам да ги слушам. Обичам да слушам и различни пианисти. Например Тони Саже с неговия начин на свирене, който е много в стила на Телониъс Монк в джаза. Обожавам тези влияния – от многото музиканти в моя роден град и в Барселона, където живея.

Цветан Цветанов