Директорът на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен – Васил Василев, за препятствията, мечтите и плановете

Ударно беше началото на сезона за Плевенския театър с доста фестивални участия. Каква е равносметката?

Не обичам да правя равносметки. В това начало на сезона ми хареса, че се доближихме до един хубав период от 2019 г., когато имахме поредица от международни участия. Радвам се, че в ситуацията на пандемия Плевенският театър пътува и е канен на международни фестивали. Открихме Фестивала на кръстопът в Ниш през септември и бяхме своеобразни домакини със съвместен спектакъл – „Чудото на Свети Георги“, който беше изключително добре приет и през цялото време на фестивала се говореше за него. Tази наша балканска копродукция представи няколко театрални школи – Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен, Народен театър – Ниш, Сърбия и Класически театър „Йоан Славичи“ – Арад, Румъния.

След Ниш бяхме в Струмица – за първи път участвахме в Международния фестивал на камерния театър „Ристо Шишков“ с представлението „Човекът от Подолск“. Беше любопитно да пренесем спектакъла с много злободневни теми и сюжет, свързан с Русия, в един друг театрален контекст (на една нова и доста по-затворена държава).

Имахме серия от два международни фестивала в България. „Опашката“ за първи път излезе от Плевен и се случи на „Сцена на кръстопът“ в Пловдив с изключителен успех, за да затвърди абсолютно пророческата си позиция по отношение на политическия живот. Спектакълът е толкова грубо актуален към днешната действителност, че хуморът му още повече се отличаваше.

Последното ни участие с премиерно заглавие беше на Международния куклено-театрален фестивал „Пиеро“ в Стара Загора с полската народна приказка „Ученикът на смъртта“. Това е дебютен спектакъл на младия режисьор Денис Симеонов, който прави своеобразно намигване към загубеното време в живота и стойностите му.

През последните години успяхме да насочим репертоара на театъра към злободневна и актуална проблематика – чрез нашите спектакли коментираме политиката и властта, които се опитват да променят човека.

В края на миналия сезон зрители от цяла България започнаха да пътуват до Плевен, за да гледат „Опашката“. „Пътуващ зрител“ май за първи път се появява толкова организирано и целенасочено в българския театър.

Не за първи път в кариерата ми на театрален директор се случва да трябва да намерим начин да привлечем нова публика. Явно този път наистина стана по-организирано и концентрирано, тъй като към театралния билет успяхме да добавим и нощувка, за да улесним максимално зрителите в планирането им на посещение в нашия театър. Това си е сътрудничество между културния и туристическия бранш в помощ на региона, в който ние работим.

Представлението само в Плевен ли ще се играе?

На този етап искам да привлечем максимален брой зрители в Плевен, за да видят представлението на сцената, за която е създадено. А и ситуацията в момента е сложна и трудно се планира по-дългосрочен календар за гастроли. Спектакълът изисква сериозен ресурс за реализация. Иначе много искам да покажем „Опашката“ и в други градове. В следващите месеци имаме пет дати в Плевен – 22 и 23 октомври, 12 и 13 ноември, както и в Нощта на театрите на 20 ноември. За всички тях имаме и пакетно предложение „Пътуващ зрител“.

Като сме на темата за „Опашката“ – през изминалите дни се появиха голям брой блърнати постове в социалните мрежи със съдържание, което е цензурирано. Определено заинтригувахте потребителите, появиха се и много коментари.

В представлението се разкрива по много достоверен начин задкулисието на политическата сцена в България и това превръща Плевенския театър в зона, свободна от политическа цензура. С този нестандартен комуникационен подход искаме да заинтригуваме свободомислещите хора и да ги поканим да видят политиката в нейния нецензуриран вид – в „Опашката“ от Захари Карабашлиев, като сценичната адаптация е на Явор Гърдев. Представлението показва нецензурираната версия на българския политически живот.

Правите комуникационна кампания за „Опашката“, доста по-различна и да не кажа необичайна за българската театрална действителност. Провокирате, и то съвсем съзнателно. Това ли е новата посока, в която трябва да тръгне театърът по отношение на комуникацията? Ако погледнем какво се случва в световен мащаб – театралният проект е продукт, който има нужда от сериозна комуникация, за да привлече вниманието на публиката. В България сякаш се разчита на друго…

Всеки спектакъл е културен продукт, който трябва да бъде рекламиран с всички възможни методи, за него трябва да се говори във всяко пространство. Крайно време е да излезем от плакатната форма, защото дигиталната среда предлага безброй възможности, в които театралното може да е живо, затова и ние вървим в тази посока, за да сме адекватни на съвременните начини за комуникация.

„Ученикът на смъртта“

Театралните институти са мрежа за разпространение на културните продукти и като такива средища те също имат необходимост от комуникация. И това е правилната посока. Всеки спектакъл си има собствен живот и специфична аудитория, до която трябва да стигне чрез адекватно промотиране.

Българският театър има ли нужда от реформа? Новото нормално сякаш още по-настойчиво изисква този въпрос да получи отговор.

Има нужда, и то от реформа, която да осигури нормалност и да сложи на първо място това, което се прави на сцената. Държавата трябва да осигури необходимото за неговото обезпечаване и случване. Трябва да се обърне изключително внимание на твореца в театъра и да му се даде стимул и сигурност, за да не се притеснява за насъщния, а наистина да се отпусне и да започне да твори.

Ще доживеем ли тази реформа и творческа нормалност?

Когато на 29 години станах директор на театър, бях може би най-младият ръководител на такава институция в България. Беше много трудно да повярвам, че мога да променя ситуацията. Но постепенно започнахме да даваме възможност на млади режисьори и актьори. Театърът в България е едно от най-трудно променящите се изкуства, от тридесет години се говори за театрална реформа, кой ли не се упражнява с нея. Но вместо да се подобряват нещата, имам чувството, че вървим назад спрямо това, което се случва в Западна Европа, Русия, Прибалтика.

По време на пандемията…

Имахме възможност да се затворим и да репетираме нормално, без да се разкъсваме между турнета и гонене на приходи. По това време се родиха някои от най-стойностните постановки на Плевенския театър. Пандемията ни даде възможност да планираме много краткосрочно и да мечтаем дългосрочно, да търсим план Б за всичко и да имаме алтернатива.

Какво предстои при вас този сезон?

В момента репетираме Шекспир. „Хамлет“ ще се случи за пръв път в нашия театър. С един изключително амбициозен и талантлив млад режисьор – Ованес Торосян. Вярвам, че това ще е новото голямо театрално събитие. Премиерата ще е през декември.

„Ученикът на смъртта“