Изложбата „Закрити полета“ на Станислав Памукчиев продължава до 21 октомври в галерия Credo Bonum в София

Изложбата „Закрити полета“ бе замислена преди повече от две години. Още от самото начало беше замислена да включва ретроспективни елементи. Тя трябваше да представи творчеството на Станислав Памукчиев от последните близо тридесет години през избрани творби и елементи. Изложбата беше готова през есента на 2020 г., но заради пандемията започна да се мести от дата на дата. Впоследствие тя почти напълно се изплъзна от предначертания план, за да намери съвсем сама своята форма и идея. Резултатът е специфична, бих казала, скрита ретроспекция, лаконична и концентрирана, но до болка актуална спрямо начина, по който художникът се чувства и мисли в настоящия момент. И въпреки че „Закрити полета“ е сравнително малка изложба спрямо мащаба на творчеството на своя автор, тя е особено важна, защото в нея са закодирани трасета на четене и разбиране на цялото изкуство на Памукчиев.

Станислав Памукчиев, „Закрити полета“, фотография Галя Йотова

Галерия CredoBonum е полутъмна. В залата има три инсталационни групи. Първото, което зрителят вижда при влизането си, е голяма метална клетка в центъра. В нея се четат очертанията на 12 метални стъпала, които левитират в пространството без видима опора и конструкция. Усещането за безтегловност се засилва и от тънките конци от кълчища, с които стълбата е обрасла. Сякаш при полета си над пода тя е повлякла непознати растения, корени или паяжини, обитавали мястото много преди движението. Художникът не оставя тази ситуация без пряка физическа намеса. Той използва видими малки хартиени лепенки, с които придържа фините конци за рамката на стъпалата, като с това подчертава тяхната крехкост, но и своето отношение към метафората, която тази стълба представлява. Без съмнение тази метафора може да бъде разчетена лесно. Стълбата като житейски и творчески път, като образ на равносметката е много познат и често използван елемент в изкуството и не само там. В нея без съмнение присъстват и тъга, и поетика, но и ясна художествена теза. Тя казва: „Аз знам кое е важното в моето изкуство, познавам езика, на който говоря в него, и дълбоко вярвам в неговото значение за публиката“. Може би затова Памукчиев слага тази ефирна стълба – метафора в клетка. Поставяйки я зад решетка, той я откроява като нещо лично свое, само свое, което има нужда да бъде съхранено и бранено от външния свят, пък бил той и зрителският поглед или досег. „Стълбата“ се възприема емоционално, тя е разтърсващо проникновение, тя е поезия.

Станислав Памукчиев, „Закрити полета“, фотография Галя Йотова

В залата има още две групи от работи. На дясната стена са поставени картини – обекти. Работата носи названието „Биографично“ и е съставена от три големи бели платна, върху които Станислав Памукчиев наслагва елементи с определено значение за своето творчество. Върху бялата основа, сама по себе си издигаща на пиедестал картината и живописта като начало и център на всички художнически дейности, той поставя слой от прогорен тюл. Това е на практика рециклиран материал, част от работата на художника „Четири сестри“ от 2009 г. В тази инсталация той постила с бял тюл четири легла, образ на четирите жени – баба и лели на художника, с които е преминало детството му. Това е женското начало, формирало определена чувствителност и нагласи в художника. Над леглата висят метални куки с въглени, прогарящи бялата материя. В тази работа участват още и четири бели була, както и видео портрет на възрастна жена. Именно тези прогорени бели тюлове оформят първия пласт, положен върху бялото платно. Върху него Памукчиев поставя още един, напълно непривичен за него слой, полупрозрачен поликарбонат. Неутрален строителен пластмасов материал. В краищата той е уплътнен с вата и кълчища, омазани с „боя“ от пепел и кал, все материали, които художникът нееднократно е използвал в творчеството си до този момент под най-различни форми. Целият този „сандвич“, в който картината се е превърнала, е притиснат от метални стеги, които придържат различните слоеве. Те са здраво стегнати в една, може да се нарече, „ретроспективна капсула“. Резултатът е обект, който носи елементи от всички основни етапи от досегашното творчество на художника.

На късата стена на галерията е разгърната друга, картинна инсталация – „Молитвено“. Тук самото име недвусмислено повежда към разглеждане на художествен процес, водещ назад във времето, към еволюцията на изкуството на Станислав Памукчиев. Тръгнал от картината, от маслената живопис и фигуративната сюжетна композиция през 70-те години на ХХ век, той преминава през различни опити и търсения в своята художествена практика, като винаги запазва определени елементи, които се превръщат и в запазен знак в неговото творчество. Землистопепелявата цветова гама, работата с различни фактури, в това число и напластения восък, образът на човешката фигура, картината като неизменен формат са елементи, които никога не го напускат. В седемнайсет малки по формат платна художникът разгръща етапите на трансформация, протекли в изкуството му. Върху тях има дебел пласт восък, а прегорените вертикали в средата силно напомнят на схематични човешки фигури. Постепенно тези платна са покривани от различни материали: бинт, пепел и кълчища, с поликарбонат, отново притиснат със стеги, като на финалното платно картината е окончателно изчезнала, опакована с черна гума, залепена с хартиено тиксо.

Подобно на „Стълбата“ и другите две работи – „Молитвено“ и „Биографично“, имат едновременно и критичен, и автобиографичен смисъл. Те са силно критични към света, в който живеем, завладян от бързата консумация на образи и ценности. Всекидневното, профанното, е превзело духовното, сакрално. Това е тезата на художника. В същото време те разгръщат широкия диапазон от изразни средства и образи, с които Станислав Памукчиев е работил през последните десетилетия. А това са много и различни творби, вкарали в езика на българското изкуство смисъла на употребата на материали като пепел, въглен, восък, тюл, кал, вата и др. материали, които приближават художника до традицията на италианското течение ArtePovera от 70-те години, изкуството на Антони Тапиес, живописта на Анселм Кифер, както и до символния подход на Йозеф Бойс, повлиял на толкова много художници през ХХ век. Подобно на тях и Станислав Памукчиев не може да избяга от своя хуманен, дори бих казала хуманитарен подход към обекта и темата. Независимо дали създава абстрактни композиции, или тактилни инсталации, човекът, неговите чувства и съдба стоят в центъра на творбата. Той е важният и за него е създадена тя.

Весела Ножарова е куратор на галерия Credo Bonum.