На 6 октомври в Първо студио на Българското национално радио ще бъдат връчени официално наградите в две поредни анкети на предаването за класическа музика „Алегро виваче“ на програма „Хоризонт“.

Пандемията от COVID-19 възпрепятства провеждането на галаконцерта „Музикант на годината 2019“, след което беше отложена и церемонията „Млад музикант на годината 2020“. Сега те се бъдат обединени в един галаконцерт, който ще се проведе без публика заради наложените рестрикции, но ще бъде излъчван пряко в официалните страници БНР – Българско национално радио и БНР „Хоризонт“ във Фейсбук.

Националната анкета „Музикант на годината“ достигна своето 30-о издание. Извънредната ситуация наложи юбилейното допитване да бъде в по-различен формат, затова за втори път в историята му публиката трябваше да избира „Млад музикант на годината“ и да гласува за един от номинираните 11 млади таланти с ярки постижения – инструменталисти до 25 години; диригенти, певци и композитори до 30 години. Екипът на „Алегро виваче“ номинира: Божидар Божкилов – оперен певец; Георги Грозев – тромпетист; Георги Димитров-Жожо – китарист; Димитър Косев – диригент; Ивайло Василев – пианист; Лора Ал-Ахмад – пианистка и композитор; Лора Маркова – цигуларка; Мартин Зайранов – цигулар; Сара Чакърова – перкусионистка; Сион Найман – виолончелист и Стефани Кръстева – оперна певица. Всички те бяха достойни за титлата „Млад музикант на годината 2020“, но победителят е един и получи завидна подкрепа от радиослушателите – Димитър Косев.

От есента на 2020 г. той е главен диригент на Русенската опера – най-младият на такава позиция в България. Учил е музика в Русе, София и Виена, изявява се като пианист, а с диригентска палка в ръка преминава от жанр в жанр без притеснения. Публиката очевидно оценява лекотата, с която го прави. Как Димитър Косев усеща това сега, няколко месеца след еуфорията от спечелената титла?

Димитър Косев: Аз и преди наградата винаги съм твърдял, че всичко, което правим като артисти, е за публиката. Всичките ни възходи и падения, радости и тъги в един оперен театър, където са събрани 300 души – все артистични натури, в крайна сметка е за публиката, която е и критерият, и мотиваторът. Мога да заявя, че за мен винаги е било така и винаги съм се отнасял с огромно уважение към публиката, никога не съм я подценявал. А съм виждал напоследък да се прави и друго – колеги да смятат, че каквото и да се изсвири и изпее, хората ще ръкопляскат, ще се радват и ще бъдат доволни. Сигурно има и такива, но в повечето случаи в публиката има интелигентни зрители, за които е важно не само дали концертът или спектакълът е направен с пари, а дали са вложени любов и професионализъм. Затова аз никога не съм си позволявал мой проект да бъде халтура, поднесена с пренебрежение към публиката.

Вие обаче сте диригент, който често участва в кросоувър проекти, откровено отдалечени от класиката. 

Ако в класически концерт изсвирим нещо по различен начин, това се приема като интерпретация и личен прочит, но когато зазвучи песен на Куийн, Дийп Пърпъл или Металика, хората я познават до болка и веднага разпознават кога сме вложили усилия такъв концерт да се получи по възможно най-добрия начин.

А кога и как, според вас, можем да постигнем да имаме също толкова много всеотдайни, сърцати почитатели на класическата музика, колкото са тези, които пълнят стадионите, за да слушат рок?

Отговорът е един и той е много прост: Когато ние като изпълнители започнем да го правим. Не можем да излезем и да изсвирим между другото  „Травиата“ или „Бохеми“, някой да излезе и да изпее между другото Джилда от „Риголето“. Тези опери са минали изпитанията на времето, а човек, който носи чувствителна душа, отива на „Бохеми“ да си поплаче – майка ми, например, е така. Ние самите като изпълнители трябва да влагаме чувство в това, което правим. Трябва да ни харесва, за да не го правим през пръсти. Публиката улавя това на секундата.   

Другият аспект е образованието – отраснали сте и работите в Русе, град с големи традиции. Винаги, когато посещавам концерти там или фестивала „Мартенски музикални дни“, виждам интелигентна, многобройна публика. Но казват, че нещата се променят с времето. Как може да се поддържа интересът към класическата музика?

Всичко, свързано с операта и симфоничната музика, има и образователна, и възпитателна цел. Човек се обогатява, слушайки класическа музика. През последните години много институции наблегнаха на спектаклите, направени специално за деца – от тийнейджъри до бебета. В Стара Загора в публиката имаше пеленачета – те възприемат музиката много по-лесно. И там, и в Русе направихме „Севилският бръснар“ за деца. Обикалят се училищата с образователни концерти, в които се разказва за инструментите, за различните видове гласове. Така че ние не можем да се възприемаме само като артисти солисти, а малко или много трябва да сме като будители за подрастващите. Да не забравяме, че те са следващото поколение публика в залите. Ако ние не отидем при тях, ако не предизвикаме интереса им, няма как да очакваме след двайсет години те да посетят спектаклите и концертите ни.  

Случва ли се славата ви на диригент на рок концерти да предизвика интереса на младите зрители и към операта, да идват да ви гледат и в другата ви роля?

Ние започнахме тези рок проекти в големите оперни театри с тайната цел да привлечем хора, които никога не са посещавали спектакли – да влязат в залата. Това са хора, които не са виждали симфоничен оркестър на живо. Три поколения – баба, татко и внуче – идват да слушат рок група и симфоничен оркестър с тениски на Рейнбоу и Уайтснейк в залата на операта, в този храм за нас. Тайно се надяваме те да се върнат и за поне едно класическо заглавие, да видят, че няма нищо страшно, че даже е интересно. Че ще преоткрият за себе си и класическата музика.

В началото на сезона сме, какво можем да очакваме в афиша на Русенската опера след извънредното издание на „Мартенски музикални дни“ през септември?       

Това беше най-трудното издание на фестивала. Беше борба за организаторите и изобщо за Русе то да се състои, защото „Мартенски музикални дни“ са емблематични за града – носят му много популярност. Оперното заглавие в афиша беше „Мефистофел“ от Ариго Бойто – малко театри се захващат с него. Не само заради сложността, но и заради мащаба – огромния хор, оркестър, стабилни солисти. Затова се радвам, че можем да си позволим да го направим само и единствено с възможностите на нашия оперен театър.
Следват „Лучия ди Ламермур“, „Джани Скики“, ще честваме 100 години от рождението на Кирил Кръстев с „Травиата“. Очаквам и декември с коледните и новогодишните концерти – те са ми най-любими. Идва онзи момент, когато публиката излиза щастлива и усмихната от залата.  

Има и не толкова приятни неща, които остават скрити зад кулисите. След пожара в сградата на Русенската опера миналата година станахте инициатор на кампанията „Изкуството е феникс“. Вярвате ли още в това мото?

О, да! Много скоро след като изрекох тези думи, осъзнах, че не говоря само за покрива на Операта и даже че не става дума само за Държавна опера – Русе. В цяла България трябва да има възраждане за театрите – не само за оперните, но и за куклените и драматичните. За да се завърне публиката – както вече казах, ние за нея работим. 

Вече получихте титлата „Млад музикант на годината“. Казват, че за диригентите младостта продължава дълго. Вие как си представяте следващите стъпки в кариерата си, накъде гледате от тук нататък?

Гледам си в краката. Защото е много важно да не се спъна, излизайки на сцената (смее се).
Стъпалата понякога са много стръмни. Винаги, когато всичко се получава твърде лесно и добре, ми светва една лампа, че може би нещо не е наред. Затова внимавам. Старая се здраво да съм стъпил на земята и не ми е важно колко нависоко ще ме отведе всяко стъпало, а колко е стабилно. Предпочитам пътят да е бавен, но сигурен. 

Димитър Косев дирижира рок концерт