Едно дълго сбогуване с лятото. С лятото и с морето…
„Къща на брега“ е доволно неконкретно название – не можем да бъдем сигурни кое точно морско кътче пресъздава пейзажът. Ако съдим по ширналото се море, едва ли ще е Адриатика: в произведенията на Марио Жеков от Дубровник и от други места на далматинското крайбрежие няма такова безостровно море, което не е изненада – географските справочници сочат, че в хърватската акватория са разположени над 1 200 острова (сред тях и Голи оток, концентрационният лагер на Тито). 700-километровата брегова линия е силно начупена, с множество заливи и носове, което я удължава кажи-речи двойно. Характеристиките на брега и на морето в картината „Къща на брега“ обаче изобщо не са начупени, така че отказваме да позиционираме къщата при далматинците, ще дирим местонахождението ѝ другаде.
Известно е, че Марио Жеков е обикалял много, той е един от най-странстващите български художници; според Марин Добрев 2/3 от живота му бил преминал в скитане. Но те, българските художници, повечето бая са бродили: Кирил Цонев в Мексико, където заедно с Давид Сикейрос работи по три фрески за парламента; Елиезер Алшех из половината свят преди да го въдворят в еврейски трудов лагер (най-напред в гара Бов); а Георги Велчев, маринистът от Варна, надминава всички, стигайки до САЩ, Китай и Австралия… Че дори и Владимир Димитров-Майстора, дето след като се застопорява в Шишковци, почти не си подава носа оттам; но преди това, търсейки истинна посока за творческия си път (и благодарение на покровителя си Джон Крейн), допира чак до Ню Йорк, пътьом минавайки през Италия и Цариград (Ню Йорк обаче хич не му допада и бързо-бързо се връща в Европа).
Така че нейде из пътешественическите дестинации на Марио Жеков ще трябва да дирим тази негова Аркадия и ми се струва, че никак не е сложно да открием „где се възвишава“ тя – в Кавала, Гърция[1]. Не е изненада, след като знаем, че художникът е търчал към/при всяко териториално разширение на Царството през Втората световна война, особено ако е морско. Сключва се Крайовската спогодба и той е в Балчик, Каварна, Шабла… А след като на 6.ІV.1941 г. германските войски нападат и разбиват съпротивата на Гърция и страната е разделена на три окупационни зони – германска, италианска и българска (в българската влизат източната част от гръцка Македония и почти цяла Тракия), Кавала попада под българска юрисдикция. И Марио Жеков пристига. Но не като окупатор, а като художник – да рисува. Мястото е божествено, за влюбен в морето артист като него е направо изключително, наистина истинска Аркадия. Поглеждаме акваторията на някогашния „български“ град и пред нас се ширва море додето взорът стига; нищо не пречи на окото – ни остров, ни скала, ни нос.
Вярно, северозападникът Никола Вълчев има пейзаж от Кавала, в който в дъното на картината откриваме светлосини хълмисти възвишения, едва открояващи се по цвят от морето, разгънати под розово-резедаво-зеленикаво небе с жълто-бели облаци, но откриваме тези възвишения не защото е изобразил той някакъв незнаен остров, а защото е прихванал отсрещния бряг на залива – хълмист и стръмен; не се е ограничил, сиреч, с пресъздаване само на морето. (Никола Вълчев е от Макреш, Видинско – село, от което се виждат чукарите на Западна Стара планина; погледът му иска, тоест, да се опре в някоя преграда, че да се чувства комфортно.) Докато при Марио Жеков нищо не възпрепятства погледа, тича той (погледът имам предвид) по водата, същи Иисус, тича и дори не оставя вълнички. Спокойно, равно, невъзмутимо море, разстилащо се пред очите ни чак до хоризонта, който обаче съвсем не е далеч – 2/3 от картината е заета от небе с доста по-светлосин цвят от този на водата. Всичко в изобразеното говори за идилия, за покой, за тишина, за умиротвореност. На преден план къщичката – àко и не особено голяма, подсказва уют. Белите стълби, ярко огрени от слънцето, почти се разтапят в стената, също осветена в бяло. Горният ѝ край е засенчен от покрива, засенчена е и откъм страната на дървото.
Самото дърво е доста странно. Много търсих какво може да е: листата му дълги, почти палмови, но че не е палма – ясно е. Подобни листа, палмовидни, стигащи докъм метър, притежава едно екзотично дърво от Северен Китай, айлант. Името му според дендрологичните етимологии, преведено от индонезийски, означава „божие дърво“. Не е капризно, а заради здравата му коренна система се използва за укрепване на ерозирали брегове. Силно инвазивен вид, разпространяващ се бързо и агресивно, измествайки местните дървета. В китайската медицина е доста почитано, тъй като всички негови съставки – листа, кора, плодове, цветове, корени притежават лечителни свойства: ускоряват зарастването на рани, унищожават гъбичките, прочистват от вируси и микроби, успокояват нервите… Кората му лекува също жлъчка и черен дроб.
Съмнявам се обаче Марио Жеков да е нарисувал точно айлант: кората на неговото дърво е малко по-друга от тази на божието, прилича на кората на маслина – груба, грапава, неизгладена. Но не какъв вид е дървото, а какви са неговите два клона е по-интересно: дънерът върви светъл и слънчев и точно когато клоните се разделят, преминава в тъмно кафяво. Тоест от играта на светлото прехождаме в меланхолията на тъмното. Или от светлината на заедността отиваме към тъмнотите на раздвоеността…
Върху клоните, както и върху къщичката, е хвърлена сумрачна сянка. Надвесило се е дървото над ниски плоски скали, заемащи долния десен ъгъл на платното (гледано фронтално). Къщата скрива лодка, само половината ѝ се подава из-зад стената. Малка лодка, дървена, без гребла. Половин лодка без рул и без гребла („Лодката на мъртвите съществува във всички цивилизации“, отбелязват Жан Шевалие и Ален Геербрант в своя „Речник на символите“); раздвоено дърво („двойката изразява антагонизъм, който от скрит става явен; съперничество, взаимност, които могат да бъдат проява на омраза, както и на любов“); засенчени повърхности (сянката „въплъщава мимолетните, недействителни, променливи неща“); пуст жълт пясък (пясъкът „е символ на утроба“) – все символи, сочещи безусловна раздяла, изгубени надежди, химерични блянове, несбъднати копнежи, напразни мечти… Безвъзвратност. Да, мястото е идилично, безспорно, идилично и романтично, но е празно място, утопично и обезлюдено: вратата е затворена, прозорците и те – никой не живее в къщичката, никого не е приласкала тя, никого не е прибрала. Прекрасна „Къща край брега“, великолепна, но тази прекрасна къща не е ничий дом. Жива душа няма наоколо, жива душа няма и в нея.
Да бъде дом. Да бъде оживена, обживена и съживена. Как?
Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
