Божидар Арашев – син реализира от няколко години насам във Виена новия си проект Abrashev Soloists. В него са ангажирани подбрани музиканти от най-висока класа. Става дума за певци и инструменталисти. Изпълняват произведения от ренесансовата до съвременната музика, както и и авторска музика. След Ковид пандемията ще бъде реализирана една камерна опера от ренесансов тип. , Божидар Абрашев – син има Първа награда на СБК от конкурас по композиция в гр. Ловеч; 1987, Специална награда на конкурса за млади композитори в град Шимоносеки в Япония, специална награда на конкурса по реторика към СУ “Св. Климент Охридски”. Член и участник е във Vorstand der Mahler Philharmoniker in Wien, член на Съюза на Българските Композитори, на СБМТД, на Österreichischer Komponisten Verband. Божидар Абрашев – син е с научната степен д-р, защитена в НМА “Проф . Панчо Владигеров” и в Univerität f ür Musik und darstellende Kunst във Виена. Завършва Приложна психология към УМБАЛ “Св. Георги” в . Пловдив. Учи композиция при проф. АлександърРайчев. Завършва НМА “Проф . Панчо Владигеров” със специалностите: композиция – при проф. Георги Костов, оперно­симфонично дирижиране при проф. Иван Маринов, проф. Борис Хинчев и доц . Атанас Варадинов, хорово дирижиране при проф . Лилия Гюлева и проф. Крум Максимов. Божидар Абрашев е автор на стихотворения, повести, разкази и новели, между които “Синдромът на Лем ”, “Вятърните мелници от притихналия фронт ”, “Разкази от борови връхчета”, “Хотел “Калиакра”. Автор е и на редица научно ­музикални публикации, между които “Малеровите симфонии като архитектурни архитипове” и др. .. В Австрия има честта да се запознае с внучката на Густав Малер, Тереза Малер . Осъществяват съвместно редица концерти. Божидар Абрашев – син е диригент към Държавна опера - Пловдив с реализирани концерти, балетни и оперни спектакли..

С какво Ви заинтригува музикалната интерпретация в Австрия? По-различни ли са подходът и възгледът към музицирането отколкото в България?

     - Бих казал, че всяко изпълнение на определена творба носи със себе си няколко определени етапа. Най- неприемливото нещо, поне за мен като диригент, е да се хване партитурата и да се започне работа „на едро“, без никакъв план, без никаква система или истинско и задълбочено познаване на проблемите, които се съдържат в съответното произведение.

       На първо място поставям проблема за познаването на произведението в неговите детайли. Не бих казал, че проблемът бива заложен в това къде и от коя епоха идва творбата. Особено за един диригент остава от изключителна важност не просто да знае музиката „на ухо“, по лесната система, да не кажа по дилетантски, а да опознае партитурата във всяка подробност. Това включва два основни етапа на опознаване: чисто фактурното изследване и неговото продължение - развитието на музикалната форма, по смисъла на Асафиев. Именно това е един от проблемите, които съм засегнал в моята дисертация.

       Диригентската техника, разбира се, също остава един съществено важен елемент от претворяването на едно произведение. Или преведено на езика на широката публика, тук идва на първо място въпросът „Как“! В същото време обаче, не по-малко важен остават въпросите защо и какво, по точно, какво именно се случва в това произведение. Как са постигнати определените цели в него. Това определя в огромна степен и бъдещата нагласа на диригента.

       Преди да посегна към партитура – и това е едно правило, което никога не нарушавам, винаги моята отправна точка остава пълният анализ на съответното произведение и то на музиковедско ниво. Защото това е най-сигурният лакмус, който може да определи цялостния път към последващата интерпретация.

       Оттам нататък, като трето, последно ниво на градеж или кота нула, ако бихме могли да направим едно сравнение с архитектурата, идват и важните познания върху стила, автора, историята на написване и всичко най-важно фактологически около самото произведение.  

       Имал съм случаи, в които, въпреки, че съм дирижирал многократно едно произведение, съм се връщал отново и отново и съм разглеждал неговата структура като съвсем нов проблем. Тогава именно съм откривал и други, съвсем нови неща, заложени в музикалната тъкан и форма, които са ме насочвали към един съвсем нов модел на интерпретация.

       Именно затова, винаги съм считал, че за един диригент е особено важно да бъде и композитор. И като заключение на този въпрос, може би тук е мястото да спомена и моя учител в диригентското изкуство, професор Иван Маринов. Това което съм научил в дирижирането, дължа изключително много на него. Мога само да бъда благодарен, че бях ученик на един от последните титани на българската музикална школа и за това на което ме е научил, включително и в житейски план!

С какви изпълнители любители музицирате с хора при Българското културно - просветно дружество "Св. Св. Кирил и Методий" във Виена?

Дружество "Св. Св. Кирил и Методий" е наистина един феномен между българското емигрантство в Западна Европа, не само защото е едно от най-старите културни сдружения на българи на Стария континент. Това е сдружение с големи традиции, датиращи преди 9 септември 1944-та и продължили под различна форма и по времето на тоталитарната държава. Най-важното обаче, което трябва да се каже е, че това Дружество винаги и във всяко време е било носител на българщината, на българските традиции и на любовта към Отечеството. Независимо от времената, това остана непроменено.На свободна практика ли сте? Как Ви се отразява Ковид пандемията?

       Хората, които членуват в него са много различни. Имаме представители от всички професии, както разбира се, огромен брой професионални дейци на културата. Дружеството има много звена, между които са театрална работилница, кръжок по народни танци, литературен клуб, художествени изкусва с много широк спектър на действие и не на последно място, българският хор. И въпреки, че нашата дейност в големия процент от случаите се основава на самодейността, всички ние, които извършваме тази дейност, го правим с много любов.       Лично аз се включих към това Дружество, воден от силно патриотични мотиви и по покана на господин Бойчо Дамянов, един бих казал, голям патриот, който от години живее във Виена и към днешна дата ръководи дружеството. Композирам много в последно време. Създадох доста камерни и камерно-вокални произведения, но също и творби за голям оркестър. Някои от нещата ми са свирени във Виена, други аз съм дирижирал или изсвирил, други неща са представени в България. В тази сфера наистина дейността ми е доста обширна. 

Композирането за Вас вероятно е последица от влиянието на семейството – баща Ви е композитор, майка Ви – също ?

       - Може би в една определена степен би могло да се каже. При двама родители композитори, израстването ми в изцяло музикантска среда е един неминуем процес. Към това трябва да добавим и по-широката среда, извън семейните отношения. Баща ми бе един от водещите творци в съврменната българска музика. Той имаше един определен кръг от писатели, поети и културтрегери, с която контактуваше. Чести гости у нас бяха големи личности в българската музика, като Трифон Силяновски, проф. Александър Райчев, проф. Александър Танев, проф. Александър Йосифов, проф. Иван Маринов, проф. Кирил Стефанов, професор Георги Костов, по-късно и мой преподавател по композиция, към когото изпитвам най-дълбоко уважение!

         Чести гости у нас бяха и големите поети Павел Славянски, Хари Харалампиев, Йосиф Петров, писателят като Димитър Коруджиев, журналистът Димитър Керелезов, проф. Александър Фол и изобщо една безкрайна редица от личности, за жалост повечето от които вече не са сред нас.   От друга страна покрай майка ми, идваха също редица бележити музиканти, като проф. Парашкев Хаджиев, покрай когото тя е отраснала, бележитите български пианисти проф. Дора Лазарова, Снежана Барова, проф. Елка Русева, с която и до ден днешен ни свързват прекрасни отношения, при това тя също е и мой учител. Изобщо израстването в такава среда, при мен явно е успяло да формира не само генетично предразположената ми наклонност към музиката, но и да събуди любовта към другите изкуства. И тук само бих отворил една скоба. Изкуството на архитектурата заема особено място в сърцето ми, вероятно заради бащата на моя баща, арх. Зафир Абрашев, който е бил един от известните архитекти на България и който освен сградите, които е оставил след себе си, като Столична библиотека, Природонаучния музей, Белодробния санаториум над Трявна и крайните звена на болница Александровска, ще остане в историята и като един от основателите на Футболен клуб „Левски“. Тази година по повод 100 години от основаването на Клуба, той получи посмъртно почетна грамота и награда.

Интересувате ли се от политика? Да, разбира се, че се интересувам. Моето семейство винаги е било център на доста политически събития. Тук мога да спомена, че мога само да бъда горд с моя баща, който е един от малцината творци в сферата на българската култура. Той не само, че по никакъв начин не е бил свързан с тоталитарния режим, нито е писал една нота или буква в негова възхвала, но и е един от хората, които бяха в основата на демократичните промени. Малцина си спомнят вече, поне от тези които са живи, че моят баща беше този, който предложи синия цвят на СДС още на едно от първите събрания, още преди Десети ноември, цветът, който и до ден днешен е символ на промяната. Но истината е, че баща ми, както и цялото ми семейство винаги сме били с монархически разбирания и към днешна дата това не само не се е променило, но се е и засилило. В този смисъл изпълнението ми на Царския химн и то многократно, е един акт много близък до сърцето ми, както ми е близка монархическата идея.     Горд съм и съм благодарен, че баща ми беше част от екипа на Царя! Лично аз никога не съм крил идеите си и докато дишам ще се боря със всички възможни средства за възвръщането на славата на Българския Престол, както и за Чиста и Свята Монархия!

       Да, наистина това е един много труден период, през който минава цялото човечество. Тази пандемия за много кратко време успя да повлияе донякъде върху моралните и социално-икономическите нагласи на хората и за съжаление, даде един твърде лош отпечатък върху развитието на световната култура.

       Но аз лично оставам оптимист. И тук е мястото да кажа, че ако има нещо, което ме прави радостен, това е че България не затвори църквите си по време на пандемията и не постанови прекратяване на богослуженията, което за жалост направиха на доста места в Европа. Ние трябва да се уповаваме на вярата и да се държим единствено и само за Православието. То е единственото което ще ни спаси и съхрани.

     Аз съм оптимист и съм сигурен, че България, не само ще премине успешно през този мрачен период, но и ще се въздигне, чрез вярата и светата Православна Църква. 

Боряна Статкова