За кратко съюзници в началото на Втората световна война, от лятото на 1941 г. до късната пролет на 1945 г. Адолф Хитлер и Йосиф Сталин се оказват вкопчени в най-мащабното противопоставяне, което светът е виждал. Десетки милиони невинни са пожертвани в името на тоталитарните им идеологии в този сблъсък.
Но до каква степен двамата лидери са формирали времето, в което са живели, и до каква степен това време е формирало тях?
В своето мащабно изследване „Хитлер и Сталин: Тираните и Втората световна война“ (Сиела, превод Марин Загорчев) уважаваният британски историк Лорънс Рийс разглежда основните прилики и разлики между водачите и техните режими през призмата на събитията от Втората световна война.
Базирана на близо 30-годишните проучвания на автора на „Тайните на Втората световна война“,„Холокостът“, „Зловещата харизма на Хитлер“ и др., тази книга проследява детайлно периода 1939–1945 – годините, през които Хитлер и Сталин имат пряко съприкосновение: първо като съюзници, а после не само като противници, но и като лидери на две от най-могъщите армии в историята.
Рийс изгражда убедителен портрет на злото, в който човешкото страдание се използва като политически инструмент и като средство за консолидиране на властта.
„Хитлер и Сталин: Тираните и Втората световна война“ е мащабно и смайващо детайлно описание на два режима, лишени от морална сърцевина и обречени на самоунищожение, както и на личностите на върха, оковани в абсолютната си власт над живота и смъртта на милиони.
Този завладяващ успореден животопис на Хитлер и Сталин в годините на Втората световна война разкрива два звяра, вкопчени в битка на живот и смърт. Лорънс Рийс показва, че Хитлер и Сталин са до голяма степен просто различни лица на едно и също тоталитарно зло – урок, който съвременността трябва да помни. Следва откъс.
Не е лесно да се определи най-трудният месец, който Хитлер преживява във войната. Има много варианти: декември 1941 г. и отстъплението от Москва, февруари 1943 г. и трагедията край Сталинград, юни 1944 г. и съюзническият десант в Нормандия са някои от очевидните кандидати. Но от гледна точка на чист, внезапен натиск – до голяма степен неочакван – юли 1943 г. е може би най-тежкият от всички. Как Хитлер успява да преживее този месец, като съумява да се задържи на власт и да убеди съмишлениците си да продължат борбата, е едно от най-забележителните явления в цялата война.
На 10 юли съюзнически войски дебаркират в Сицилия и изведнъж Хитлер се изправя пред редица нови предизвикателства. Въпреки че вторият фронт, за който настоява Сталин – десантът във Франция, – все още не се е състоял, това със сигурност е, както твърди Чърчил, един вид втори фронт. За първи път американците воюват в Европа и скоро става ясно, че те и техните съюзници печелят. Получават се съобщения, че италиански войници хвърлят оръжие и се предават в плен. Дали и други бързо ще последват примера им? Дали всички италианци ще капитулират?
Хитлер и преди е критикувал ниския боен дух на италианците. По-конкретно, той смята, че са се представили зле на Източния фронт. Робърт Ситино нарича периода от ранната сутрин на 5 юли и началото на Курската битка до вечерта на 13 юли и решението на Хитлер за прекратяване на настъплението заради ожесточената съветска съпротива и новата заплаха от инвазия на Съюзниците в Сицилия „девет дни, които разтърсиха целия свят“. Затова в опит да вдъхне решителност на своя колеблив съюзник, незабавно се отправя на юг, за да се срещне с Дучето.
Хитлер и Мусолини се срещат във Фелтре в Северна Италия на 19 юли. Тук, в изгарящата лятна жега, Фюрера повече от два часа непрекъснато говори пред италианския лидер. Хитлер отдавна е доминиращият партньор в отношенията им и по време на тази среща не се опитва да скрие този факт.
Той заявява, че Италия и Германия водят епична борба, която не може да бъде избегната. Не е възможно да оставят това на „следващото поколение“, защото „никой не може да каже дали следващото поколение ще бъде поколение от гиганти“. Изтъква, че Рим „никога не се е издигнал отново“ след периода на величие преди почти две хиляди години. Сега е моментът да продължат да се борят, а не да се съмняват в бъдещето. Но в същото време Хитлер отказва да даде на италианците допълнително въоръжение. Вместо това е готов само да изпрати още германски части в Италия. Намекът е ясен. Хитлер не вярва на съюзника си.
Отношенията между двамата диктатори се разпадат по шевовете. На обяд Хитлер обещава на Мусолини, че германците разработват оръжие-чудо, което ще промени хода на войната, но италианският лидер не се интересува толкова от бъдещото производство на оръжия, колкото е загрижен да оцелее през следващите няколко дни и седмици. Неясните обещания за неопределеното бъдеще не го вълнуват особено.
Мусолини не знае какво да прави. Веднъж в личен разговор италианският посланик в Берлин, заедно с ръководителя на върховното командване на въоръжените сили, го пита защо не говори с Хитлер за намиране на изход от конфликта. Мусолини пита дали са готови „с един удар да унищожат двайсет години фашизъм“ и „да отхвърлят постиженията, за които сме работили толкова дълго и упорито“. Във всеки случай, казва той, „лесно е да се говори за сепаративен мир. Но какво ще направи Хитлер? Наистина ли мислите, че той ще ни позволи някаква свобода на действие?“.
Мусолини е прав – нито един от тези варианти не е привлекателен. Той е в капан между чука и наковалнята – Съюзниците и Германия. Но дори Дучето не подозира колко бързо събитията ще се обърнат срещу него. Вечерта на 24 юли, само пет дни след срещата си с Хитлер, той присъства на заседание на Фашисткия велик съвет в Рим. Това не е обичайно събитие. Съветът не се е събирал от четири години. Но въпреки че срещата е дълга и напрегната, Мусолини си тръгва, като все още си мисли, че е в безопасност.
На другия ден, 25 юли, получава аудиенция при италианския крал, Виторио Емануеле III. На тази среща Дучето за пръв път узнава, че е свален, и веднага щом излиза от двореца, е арестуван. Въпреки че наследникът му, маршал Бадолио, обещава да остави Италия във войната като съюзник на Германия, във въздуха витае чувството, че краят е близо.
Само няколко часа след ареста на Мусолини по улиците на италианските градове се провеждат демонстрации, в които народът излива цялата си омраза към човека, който управлява Италия повече от двайсет години. „Всички крещяха: ‘Фашизмът свърши’ – пише младата журналистка Милена Милани. – Тротоарите [на Рим] бяха затрупани с отпадъчна хартия. Хората сякаш бяха полудели. Под краката ми имаше партийни значки: всички ги изтръгваха от дрехите си и ги хвърляха на земята. Някои горяха портрети на Мусолини, други трошаха фашистките символи. Къде бяха фашистите? Бутах колелото си по улиците. „Виа дел Тритоне“ гъмжеше от огромни крещящи тълпи. Всички жители на града бяха излезли на улицата. Прозорците светеха. Мъже и жени се прегръщаха: мислеха, че войната също е свършила. Никой не обръща внимание на думите на Бадолио по радиото: „Италия ще удържи на думата си [към Германия]“.
Гьобелс, който наблюдава събитията от Берлин, е ужасен. „Изключително печално е, когато си помислиш, че революционно движение, което е било на власт в продължение на двайсет и една години, може да се разпадне по този начин.“ Хитлер, също толкова възмутен, започва да обсъжда с генералите си какви военни възможности имат германците, за да се справят с новата ситуация в Италия. Но само четири дни след свалянето на Мусолини германците неочаквано са сполетени от ново бедствие.
e-vestnik
