„Чудото на българската писменост“ от Христо Буковски излиза тъкмо навреме за Празника на българската азбука и славянската книжовност 24 май. Авторът на „Опасният архив на богомилите“ и „Похитеното съкровище на богомилите“ продължава да изследва българската история, търсейки следи към едно скрито познание, закодирана във вярванията и традициите мъдрост, останала от векове и даже хилядолетия.

Защо богомилите винаги носят книга? Защото са умеели да извличат от писмената изначалната им свещена същност. А дали можем да стигнем до извора на познанието?
В „Чудото на българската писменост“ Буковски се обръща към огромното богатство от писмени системи, които са възникнали или са се разпространявали по нашите земи още от праисторически времена и търси връзките между символите и духа.

От Вселенската школовка на шаманите, през тайните на орфизма, чудотворствата на светците в християнството и посвещението на богомилите Христо Буковски ни превежда през митовете и тайните заклинания, свещената българска писменост и историята на словото по нашите земи чак до споделеното познание в съвременността.

Как е започнала връзката между Бога и човека? Как са се разбрали? Как са установили пътя, по който да обмéнят сигурно познание? Как – с кодовите знаци в това общуване по изконните ни родови земи – вещи жреци са извличали космически начертания за първите писмени системи? Това са само някои от въпросите, чийто отговор историкът търси.
„Чудото на българската писменост. Петото измерение в богомилското христианство“ от Христо Буковски е поредното пътешествие на автора по стъпките на богомилите по българските земи и съвършен подарък, който възвръща изгубените спомени за тайнствата на прадедите ни. Следва откъс.

Минало предварително: ВСЕЛЕНСКАТА ШКОЛОВКА НА ШАМАНИТЕ

Соломон е знаел, че в нас има два рода сетива:
едните – смъртни, тленни, човешки;
другите – безсмъртни и духовни
и тях той назовал божествени.
Чрез тези божествени сетива, не чрез очите,
а чрез чистото сърце, което е умът,
могат да видят Бога онези, които са достойни за това.
Ориген

ЗАЩО СКАЛЍТЕ ИМАТ ПРОЗОРЦИ

В един започнат и явно изоставен прозорец в една от скалите на мегалитния светилищен комплекс Глухите камъни в Източни Родопи заснех как някой напира да излезе из спéченото пространство в канарáта.
Ще кажете ли, че това не може да бъде? А като виждам, че може?! Естествено, той не хваща взора, когато попътно оглеждаш канарѝте, защото очите на посетителя са очаровани от десетките ритуални ниши, изрязани прилежно с удивително изрядни външни ръбове в правилната трапецовидна форма. Те са завършените и изглеждат като плитки вáнички, които траките загадъчно са вкопали не само на високите недостъпни места, но и… вертикално – където вода не може да се задържи…

Стотици птици летят и цвърчат около скалните стени по мегалитните светилища, но не гнездят в нишите, макар да изглеждат удобни за пóлози. На генно равнище в пернáтите е заложено да не мътят където някой може да увреди техните яйца и да уплаши пиленцата им, но кой би ги притеснил така високо и на толкова трудни места?!
Опасан от всички страни със „стандартните“ трапецовидни ниши е и огромният Кралимарков камък в дола между селата Мезек и Вълче поле в същия район. Върху него обаче се вижда ясно и правоъгълна, която не само „лежи“ хоризонтално, но… май се е пРоявила там без човешка намеса…

Дори редом из Източни Родопи наблюдателните ще забележат доста сходни вдлъбнатини по канарѝте из древните скални светилища, които явно си стоят там, ако не изначално, то във всеки случай са се „отворили“ без човешка намеса…

Прадревните ни предци определено ще са били много заинтригувани от тези пробити-недопробити отвори към едно пространство, което хем е вписано в земните три измерения, хем е непроходимо за човека. Скалната стена се е възправяла пред хората като гранична към свят колкото интригуващ, толкова и вцепеняващ заради твърдостта, с която отстоява своята неприкосновеност. Като принадлежащи именно на него, изглежда доста логично тези дупки да бъдат приети като „изтъненото“ място, откъдето отвъдните могат (а за боязливите – и навярно възнамеряват?!) да проникнат тук. При това в някои от тези проходи в канарѝте предците ни назярквали странни… проявления – кáменни като скалната порода и в разпознаваеми при нас обемни форми…

На огромна скала над шуменското село Осмар, наред с няколкото ямки по лицевата ѝ стена, вляво има и кръгла дупка с нещо вътре, което сякаш… надзърта оттам. Но по-интересното е, че горе, на върха на канарáта, се вижда отчетливо и позната форма на око, без явни следи, че мястото съзнателно е било доработено за древно светилище…

Много изследователи са опитвали да разберат защо древните хора биха се заели да секат редом „свои проходи“ през стряскащо непроходимите за тях скали, след като е дори неясно как са успявали да ги врязват толкова високо, на недостъпни отвсякъде места, че и с инструментариума на каменната (пък дори и да е на каменно-медната) ера…

А защо са ги изсичали се е знаело. Оказа се, че тайната дори надлежно е била записана. Но – находчиво укрита. Чак след столетия е била отворена за ползване от посветените, когато много сходни ниши са „слезли“ от канарѝте на мегалитните светилища по нашите земи и през ХІ век са „продължили“ с богомилите на Запад. Макар на доста места големите каменни призми, в които ги врязвали, да са били унищожени, още има от тях по десетките „стечки“, които са оцелели в Хърватска, в Босна и Херцеговина… А това е сериозно основание да вярваме, че съвършените адепти на Българското учение, които са го пренесли на Запад, положително са наследили и ПОзнанието, заставяло древните посветени да „изваждат“ блокове от скалѝте.

Именно покрай своите изследвания по паметниците на богомилите в Хърватска, в Босна и Херцеговина и из съседните им страни Рудолф Куцли разкри, че това са арки над вратите и прозорците, които посветените ни предци са отваряли към този свят за духовете на великите покойници в отвъдния. Дори го има показано върху някои от свещените каменни блокове – на места силно схематично (с кръгчета глави над врязаните правоъгълници, както го виждаме на поредица от такива „стечки“ в музейния резерват край Радимиля), а другаде вътре дори са врязани бдително изправени цели човешки фигури…

„Интересен е фактът, че първобитните хора са се страхували не от самата смърт, а от своите покойни събратя. Въздействието, което мъртвите оказвали върху тях, изглежда, е било значително и колкото по-значително е ставало, толкова по-голям е бил страхът им. В някакъв момент обаче те открили, че мъртвите могат да им въздействат само ако те самите им помагат (бидейки чувствителни и страхувайки се)“, изтъква проф. Амит Госвами. Но при нашите предци това взаимодействие е достигало до съжителство и взаимопомощ…

Не е изяснено дали Рудолф Куцли е идвал в България. Вероятно не, защото, ако беше минал по десния бряг на Арда към село Кулич, щеше да покаже как (редом с групираните високо по канарѝте ниши) тяхната роля там ясно е изтъкната като очи и уста на огромен идол от (самородно сглобени?) канарѝ на скалния венец над пътя край реката…

Знаменателно е как по своите средновековни каменни паметници богомилите открито са споделяли изконната вяра на траките, че безсмъртните души ще се въздигнат в нови превъплъщения като горе на стечката врязват слънце, а над нишите – спирали като символ, че затвореното отново ще се отвори…