„Повече от половин век след разпадането на „Бийтълс” ние продължаваме да се чудим. Как се случи това? Как успяха да го постигнат? Те се превърнаха в най-великия културен и социален феномен на всички времена”, чуди се Лесли-Ан Джоунс в „Кой уби Джон Ленън?” (Колибри, превод Мирела Стефанова).

Отговорът на въпроса в заглавието на този текст е: За Ленън се пише с патос. Чак пък „на всички времена”? Джоунс се представя като „музикален журналист”, та следва да проявим разбиране. Както и към „социалния феномен”. Но за „културния” – да, с нежно уточнение: „Бийтълс” станаха етикета на този феномен. Елвис Пресли загатна преди тях какво може популярната музика.

„Не ми се пишеше поредната традиционна биография на Джон. Тази книга не е такава. Това е моето лично странстване из живота, любовите и смъртта на Джон… Това е калейдоскоп, размишление, отзвук: кой все пак беше той? Какво е мислил за това и онова? Тласкана е от желанието да разбера противоречивостта му; да открия кога и защо умря. Което не е неоправдано. Вече знаем, че имаше повече от един Джон, така че кой или какво уби оригинала? Неговите разновидности? Кой беше Джон, когото опознахме?”, анонсира британската журналистка. Тя е автор на биографии на Фреди Меркюри, Дейвид Бауи, Кайли Миноуг…

Обиграно в жанра перо, а по отношение на собствения й въпрос „Как се случи това?” – изрядно. Тя обглежда всяка постъпка и жест през спомените на всички възможни.

И друго: „С изключение на двата мемоара от първата съпруга на Джон, Синтия, и от неговата полусестра Джулия Беърд, всяка уважаваща себе си биография на Ленън е написана от мъж”. Джоунс пише „женска” биография и не е без значение. Нейният Ленън е човек и мъж. Пред двамата е винаги музикантът, но в това отношение биографката е предпазлива и не многословна, знае си гьола. Комай няма неспомената песен, но музиколожкия коментар ще търсим другаде.

Тази особеност можем да наречем прецизност. Която освобождава биографката да се съсредоточи върху декларираната противоречивост на героя си. Неточна дума, защото Джоунс разпечатва Ленън като множественост, а не като двусъставност, не в измеренията „такъв или онакъв”.

Думите на прочути персони – кой от кого повече – гравират сложността на тази личност. Всеки полага свой щрих към портрета, но завършеният и в последна сметка автентичният Ленън е в изповедта на най-невзрачния в биографията – първата му съпруга. Най-обикновеният, ако щете, като изказ. Дали тя щеше да се изповяда точно така пред автор мъж?

Сега е конюнктурно да се героизира слушането на „Бийтълс” през нашенския соц. Властта ги забранявала, обаче едни свободомислещи герои се изправяли срещу властта и слушали „Бийтълс”. „Балкантон” пускаше плочи на „Бийтълс”. Не като светкавична реакция на изявите им, било е и въпрос на пари за авторски права и пр. Да, музикалната атмосфера не беше като в Югославия, за Англия да не споменаваме, англоезичната песен не доминираше в радиото като сега. Бийтълсите обаче бяха от основните аргументи в междупоколенческите противостояния, важен етикет.

Героизирането профанира проблема. И вижте това: „Десетки радиостанции в дългата повече от три хиляди километра ивица от Ню Йорк до Юта забраняват излъчването на песните им. Следват публични изгаряния на плочите, книгите и сувенирите им, като някои магазини хвърлят на кладата целия си бийтълсов запас. Диджеите и други личности, които имат влияние сред младите, заслепените и лесно впечатлителните, подбуждат на бунт срещу тези нещастници”. В САЩ през 1966 г., защото Ленън сравнил в интервю „Бийтълс” с Исус по популярност… Отказът от профаниране е най-ценното в тази биография и заключението: „Кой уби Джон Ленън? Самият той” се възприема спокойно.