Поет, романтик и бунтар на българската сцена 90 години без именития артист

Забравеният днес велик български артист Васил Кирков / 1870, Карлово - 1931, София/ е творец с ярка, рядко завършена индивидуалност.

Първомайстор на театралната сцена. Истинска звезда на българския театър от първите десетилетия на миналия век. Боготворен от публиката, особено от младите, които са изпълвали галерията на Народния театър на всяко негово представление и са го наричали „Ботев на театъра”! Той е ненадминатият български Хамлет/ всъщност първият наш изпълнител на ролята, която играе почти до края на кариерата си!/ още: Карл Моор от „Разбойници” , Маркиз Поза от „Дон Карлос”и Фердинанд от „Коварство и любов”. трите му вълнуващи превъплъщения от театъра на любимия му Шилер, Хлестаков от „Ревизор”, Кречински на Сухово- Кобилин, Освалд в „Призраци” на Ибсен, Княз Мишкин на Достоевски, Нехлюдов на Толстой, Боян Матесника на Кирил Христов, Юда на Константин Мутафов, Иванко на Друмев, Жельо от „Вампир” на Страшимиров... Невероятен диапазон от роли! ...Пред таланта му се прекланят поети и драматурзи, художници и музиканти.

Оценяват го изключително високо прочути театрали от Москва, Виена, Берлин, Белград, Загреб, Париж. Образец на творец, в когото напълно и хармонично се сливат кристално чистият, етичният човек със съвършения в морално отношение художник. Авторитетът му в обществото и в съвременния му артистичен свят е наистина огромен. Неслучайно го избират единодушно за председател на Съюза на артистите, а когато се разболява и за пожизнен почетен председател. Той основава и първия пенсионен фонд към Съюза.

Става така, че оня, който носи почти целия репертоар на Народния театър четиридесет сезона в повече от 50 роли, той е и сред основоположниците му през 1904 година/!/ бива преждевременно пенсиониран, по-точно прогонен от своята любима сцена, на която е дал всичко: младост, сили, здраве, време, необикновената си дарба. Бил е безспорният стълб на театъра. Много зрители са ходели на всичките му представления. Играл е почти всяка вечер през месеца, понякога и по две представления дневно! Когато е излизал в паузите между отделните действия, често пъти е трябвало да сменя ризата си, която прогизвала от пролятата пот! Това се случва през 1926 година.

Но един ден директорът- рушител на Народния театър, литературният критик Владимир Василев го „освобождава” по един най-груб и безцеремонен начин заедно с примадоната и неговата партньорка на сцената Адриана Будевска. Под предлог, че двамата първи били вече „преуморени” и трябвало да освободят щата за млади артисти. / Като директор на Софийската опера Василев също обижда и прогонва големи певци като баритона Христо Бръмбарови прекрасните първи тенори Тодор Мазаров, Евгений Ждановски, Георги Хинчев и Любен Минчев!/ Това убива Васил Кирков само за няколко години. Разболява се от рак на белите дробове и умира 61-годишен, след като би могъл още много да даде на своята публика. А тя го боготвори! Погребението му, на 28 ноември 1931, е всенародно, мащабно, подобно на прощаването с Вазов / един от авторите, които Кирков боготвори и интерпретира с огромна радост, страстно/ – цяла София се стича пред Народния театър да изпрати своя любимец.

Ако мога да направя този паралел, Васил Кирков е бил като Жерар Филип за французите. Адриана Будевска, която за цели 10 години е също прогонена от сцената, казва тогава: „Напусна ни, защото тук беше студено и страшно, по-страшно, отколкото в студената и влажна земя. Той беше светец в изкуството си и му служеше с цялото си същество. В прощалното си слово проф. Асен Златаров казва следните думи: "Васил Кирков е образец на родения за сцената, който не заучава, а ЖИВЕЕ ролята си и не мълви чужди думи, а преобразява чрез силата на своя артистичен нагон всяка фраза, всяка стъпка на сцената в правда, купена срещу опожаряването на едно велико сърце!"

П.п.Театърът на „Раковска” в столицата/ в сградата на „Славянска беседа”/, доста години носеше името на Васил Кирков – всъщност, това беше филиал на Народния театър. После там беше „Сълза и смях”, станал жертва на нелепата реформа на ГЕРБ. Днес нямаме театър приел това светло име. А би могло поне Театър 199 да го приеме, той носи името на някакъв неизвестен дори в културните среди бивш административен директор.

Да, великият Васил Кирков не бива да бъде забравен!

Тодорка Бакърджиева, Дългата коса

Нелек е бил и личният живот на Васил Кирков. Първата му съпруга е прочутата Тодорка Бакърджиева, известна още и като „Дългата коса”, една от първите български артистки.

Родена е в Казанлък, в семейството на богат търговец. По време на национално- освободителната борба пренася оръжие и поща от Влашко до Русе. Всички революционери, които са оставили спомени, пишат за нея. Каравелов я нарича „нашата казанлъшко- балканска русалка". С патетични слова я описва Стоян Заимов: „Дамата от Казанлък е висока, едра и стройна гиздосия, с черни очи и правилни черти на лицето... Когато говори, малко заплита, но тя е от ония пелтеци, които природата нарочно създава, за да покаже какво ще се рече приятно- музикална реч... Обноските, гласът, гиздавостта, разумният поглед, черните гъсти вежди и гъста коса на тази хубавица правят особено впечатление на наблюдателя... И действително, като че ли казанлъшката трендафилова долина е слепила в това нежно същество отбор на всичко най-нежно, що е имала, като че ли трендафиловата долина е изляла всичките си скъпи благовония в състава, от който е направила тази горска русалка."

Тодорка прекрачва тогавашните обществени норми и табута, като става актриса и се включва в трупата на Добри Войников. Появява се на сцената с одеждите на Райна Княгиня и Мария Десислава. По онова време е било „неморално" да играят жени, особено семейни. Прочутата пиеса „Райна Княгиня" е поставена на русенска сцена от Добри Войников между 1872 и 1874 г. и на нея за първи път у нас главната роля се изпълнява от жена Тодорка Бакърджиева. Кирков я вижда на сцената, влюбва от пръв поглед в нея и иска ръката й на 20 август 1891 г. по време на турне на театъра в Русе. Семейството се установява в София.

Тодорка полага трогателни грижи за младия си съпруг, настоява той да замине да учи драматическо изкуство в чужбина. Привлича за каузата и д-р Иван Шишманов, тогава началник на отделение при Министерството на народното просвещение, който от своя страна се застъпва пред министъра Георги Живков. В началото на 1893 г Васил Кирков заминава за Виена без право на пътни пари, само с оскъдна стипендия от 100 лв. месечно. Записва се в театралното училище на прочутия педагог проф. Макс Ото. Получава нередовно парите от София, след пет месеца прекъсва учението и се завръща в България. Заема отново мястото си в трупата...Утвърждава се като безспорният фаворит в театъра, докато кариерата на жена му тръгва стремително надолу. Тодорка забравяла текстовете, фъфлела на сцената и непрекъснато се карала. Артистите Васил Налбуров и Иван Попов се опитали да убедят министър Живков да я уволни, но срещали отказ. Зад много министерски писалища седели бивши поборници, които тачели своята съратница от революционните години.

Особено силно се разгаря брожението срещу нея през 1894 г., когато за режисьор на трупата е назначен Радул Канели, завършил предната година драматическа школа в Петербург като стипендиант на Фердинанд. Канели настоял твърдо Тодорка да напусне трупата по „неспособност". Васил Кирков се почувствал силно засегнат и на 29 август 1894 г. изпратил прошение до Министерството на просвещението, в което се жалвал, че в трупата на Народния театър царяла нездрава атмосфера, която тровела актьорите и не им позволявала да се развиват творчески.

На снимките Васил Кирков Фердинанд в „Коварство и любов” на Шилер

Скоро отношенията между двамата съпрузи започнали да боксуват. Семейният бюджет изтънял – спрели поборническата пенсия на Тодорка.. Голямата възрастова разлика също си казала думата. След четири години бракът им се разпаднал. Сцената вече носела на Тодорка само огорчения и тя я напуснала. Постепенно потънала в самота и забрава. Изпаднала в депресия, получила тежко психическо заболяване. Починала на 8 март 1934 г. След развода си с Бакърджиева, Васил Кирков срещнал в театъра своята голяма любов - Надя, учителка в софийско училище. Дълго и упорито я ухажвал. Доста време му трябвало да сломи съпротивата на родителите й, които не искали артист за зет, при това разведен. В крайна сметка любовта победила и Надя станала втората му съпруга. Бракът им бил много щастлив и продължил цели двайсет и четири години, прекъснала го смъртта на артиста. Двамата имали шест деца, едното от които загинало при катастрофа малко - блъснала го кола. От стреса големият и чувствителен артист получил диабет...

Единият от синовете му, Васил Кирков- син отдаде живота си на Мелпомена. На сцената на Народния театър пресъздаде повече от 40 образа от пиеси от българската и световната драматургия, игра в киното, работи като директор на различни театри в страната, като голям бе приносът му за професионализирането на този в Разград.

Васил Кирков- син като Ромео с незабравимата Мила Павлова /Жулиета/ на сцената на Народния театър

Интересно е, че през 1888 година Васил Кирков заедно със своя колега и приятел, артистът Иван Попов/ който доживя до сто години и беше живата история на българския театър!/ откупуват от Общината един парцел от центъра на София и построяват там първия дъсчен театър „Основа”, на чието място по-късно, през 1904- 1907 бива построено импозантната барокова сграда на Народния театър от виенските архитекти Фелнер и Хелмер.

Огнян СТАМБОЛИЕВ