За новия роман на Матей Вишниек

Бих казал, че преводачът и критикът Огнян Стамболиев е пристрастен почитател на световноизвестния румънско- френски драматург и белетрист Матей Вишниек / род. 1956/. Досега е превел няколко десетки негови пиеси, сборник стихове и четири романа. Пристрастието му показва определен естетически критерий за измеренията в днешната световна литература. Открива ги категорично в творчеството на дисидента и враг на режима на диктатора Чаушеску, Матей Вишниек, признат от световната критика като „новия Йонеско”. Допадат му стила, идеите и начина на пресътворяване на проблемите на света от този забележителен автор и затова всяка негова нова книга той бърза да представи на нашия читател. При на това на един богат, гъвкав и изразителен български език, достоен за този голям майстор на словото.

Най- новият отличен превод от тази поредица е на „Търговецът на начала на романи“, книга, удостоена с Голямата награда за Европейски роман на името на Жан Моне през 2016 г. . Високата оценка световна показва, че Вишниек попада в най- точния и актуален път на писането на художествена проза, показва че с идеите си в него е оформил многостранна картина на личността на писателя в съвременния свят.

Бих искал да подчертая, че това не е роман за приятно четене, за удоволствие, а четиво, изискващо, както интелектуално напрежение, така и определена литературна подготовка, с която да се разчетат множеството метафорични знаци в това особено повествование. Романът е всъщност един наратив от фрагменти. Обединени в своята сюжетна, но определено нелинеарна, последователност, те образуват голямата метафора, тук с подчертано символен характер. Всъщност, Матей Вишниек още в „Планираният хаос“ доказа, че умее да изгражда крупни метафори на света в произведенията си. В този роман това беше съвременното обществото, метафорично пресъздадено като взрив на консуматорска и информативно- медийна технологична енергия.

В „Търговецът на начала на романи“ голямата метафора е животът на писателя като симбиоза на лично-творческа, но и на социална реализация. Матей Вишниек проследява натрупването на различни житейски епизоди при писането на един млад писател на нов роман. И вече началната фраза на този роман се явява онзи взрив на енергия от мисли и чувства, който дава камертона на потичането на мислите и емоциите на автора в следващите редове на творбата. Намирането на първата фраза е сякаш онази панацея, след която творбата се пише почти сама. Ненапразно в романа си Вишниек цитира началата на различни знаменити световни романи на големи писатели, на които именно се помни тази първа начална фраза.

В творбата става дума за една агенция в Париж, която се занимава с това да подпомогне писателите в намиране на тази първа фраза. Но в крайна сметка това се явява не технологичен способ. Самият герой в протежението на романа ни дава чрез формата на фрагмента различните свои преживявания в любовта (мадмоазел Ри), в семейството си (присъствието на брата Виктор), във сложните му отношение с писателите от тоталитарна Румъния, и най-после взаимоотношенията му със студенината и отчуждеността на компютъра като своеобразен инструмент, който хладно и бездушно отбелязва всички преживявания на писателя. В това животооописание се вплитат и ескизи от съвсем други сюжети, в които се разкрива самотата и отчуждеността на индивида. Тези странични фрагменти напомнят атмосферата на творбата на Франц Кафка „Процесът“.

Така романът на Вишниек става интелектуален ребус, в който читателят чрез силата на абстрактно- философското си мислене трябва да сглоби голямата метафора на творческата мисъл на автора- герой. Получава се така, че творбата се пише в съзнанието на писателя чрез докосването до различните рани, нанесени му от днешният свят. Накрая младият писател, все пак, намира и написва така мечтаната първа, начална фраза. Тя се явява на белия лист след дълго натрупваните и разказани в различна форма (проза, стихове, абсурд) различни житейски знаци в съзнанието на писателя. Авторът чрез фрагмента ги поднася в тяхната съвсем кондензирана форма. Катарзисът на читателя настъпва именно след изричането на тази намерена първа фраза, защото заедно с Вишниек е извървял житейската голгота на пътя на един писател към написването на голямото произведение.

Романът на Матей Вишниек носи всички белези на постмодерната проза, отличаваща се с фрагментарност в изграждане на наратива ; със заличаване структурата на традиционния сюжет; с хладна, някак рационално- отчуждена, дисекция на вътрешния свят на героя, който се лута в съвременния свят между бездушието на модерни технологии и, уви, твърде помръкналите нравствени ценности. Изградения ребус в този роман в крайна сметка ражда и мъчителният път на твореца в раждането на една творба. В нея именно първата фраза се явява изригването, подтика, началото на стихията на раждането на света на творбата. А то е всъщност спонтанният вик от прекомерно натрупаните рани в душата на писателя от сложните проблеми на света, в който живеем. И постмодерния роман се явява неговата най-точна форма за изразяване. Един крайно интересен роман, който не се чете на един дъх, а на бавни глътки, защото всеки фрагмент все повече ни отвежда в глъбините на една сложна душевност. Една забележителна книга на един, без съмнение, забележителен белетрист и драматург, отличена по достойнство с тази престижна европейска награда.

П.П. Радостно е, че редица наши театри, начело с НТ „Иван Вазов”, се обърнаха към неговата силна и оригинална драматургия и започнаха да го поставят на своите сцени.

Крум Гергицов