В романа „Рекет“ (Хермес) Евгений Тодоров събира галерия герои на Прехода, които са успели да забогатеят и да придобият власт. Тези хора са ни сравнително познати. Някои от тях са възпети във високотиражни литературни произведения. Тази книга обаче е различна. Тя се занимава най-вече с жертвите на Прехода, с онези интелигентни, а може би и талантливи хора, които не могат да намерят мястото, което заслужават. Някои от тях не искат да се примирят със системата. И тръгват срещу нея с едно от изпитаните й оръжия: РЕКЕТА…

Евгений Тодоров е пловдивски журналист, драматург, режисьор, в един момент е бил амбулантен търговец, бакалин, кръчмар и какво ли не. Да не забравим – и един от най-четените блогъри у нас. Неговите блогове имат вече близо 5 милиона посещения. В първата си книга – „Записки по българския преход“, и в „Тайни писма до Бойко Борисов“ той описа и коментира живота ни през последните 20 години, в „Наръчник на носталгика“ документира бита ни от времето на соца, а в превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“ се опита да въвлече читателите в размисъл за онова, което отличава пловдивчанина от всички други. Изключително популярна е неговата поредица „Запомнете Пловдив“.

– Вие сте автор на популярната поредица „Запомнете Пловдив“. Как решихте да смените жанра и да напишете роман?

– Много хора ме упрекват, че изоставям „Запомнете Пловдив“, други пък ми казваха през последните години: „Хайде, стига с тази документалистика, покажи, че можеш нещо повече“. Истината е, че на сюжета на „Рекет“ попаднах преди 17-18 години, той не е изсмукан от пръстите, и още тогава седнах да пиша сценарий за филм. До този момент бях написал доста сценарии, немалка част са реализирани и в този жанр се чувствах по-сигурен. Докато търсех продуцент обаче, реших да започна „Запомнете Пловдив“. Уж трябваше да бъде един том, а то се родиха 5. И „Рекет“ все чакаше. Най-накрая му дойде времето – сценарият се превърна в роман. Ако някой обаче реши, че става за филм, готов съм да го върна обратно.

– Разкажете ни повече за „Рекет“. Откъде почерпихте идеи за книгата? Бяха ли ви необходими допълнителни проучвания?

– Рекетът е универсална схема на изнудване – има я в цял свят. Случаят, на който попаднах тогава, беше по-различен. В него имаше замесени хора, които искаха не само да спечелят едни пари, но и да упражнят правосъдие, което не може да се случи по нормалния начин. След няколко опита са се отказали, защото се оказало, че обектите на рекета вече са си платили сами на онези „горе” – срещу „чадър”, както се казва. Затова пренесох действието в една измислена политическа ситуация на „междувластие“. Във време, когато властовите пластове се разместват и се открива поле за самодейни схеми на изнудване. Отделно много от ситуациите и второстепенните герои също имат нещо общо с истински събития и истински хора – герои на Прехода. Но всяка прилика – както се казва, трябва да се приеме за случайна.

– Книгата се фокусира върху хората на Прехода. Защо беше важно за вас да пишете за тях и за този период?

– За мен т. нар. Преход е като Априлското въстание за Захари Стоянов. Не случайно първата ми книга се казва „Записки по българския преход“ и в нея описвам какво съм видял и преживял поне през 90-те години и малко по-нататък. Още в първите дни след 10 ноември осъзнах, че ни предстои да изживеем нещо историческо като народ – смяна на системата. За трети път след 1878-а и 1944-а. Знаех, че както вече ни се е случвало, „мръсната пяна” вероятно ще изплува отгоре. Но и някои предприемчиви хора ще получат шанс, който досега са нямали. И воден от любопитството да бъда „вътре”, а не да гледам отстрани, реших на 40 години да започна нов живот. Напуснах уютния си кабинет и излязох буквално на улицата. С група приятели правихме хороскопи, занимавахме се с амбулантна търговия, после с търговия на едро, с чейндж, с хазарт, с производство на горчица и шоколадови вафли, направихме кръчма, кафене, билярд клуб, накрая телевизия… Тоест, живях между героите на Прехода – вместо да ги откривам в медиите – както правят други автори.

– А занимавали ли сте с рекет?

– Че коя българска медия не се е пробвала да оттъргува някакви компромати? От доста време обаче не ми е интересно. Пробвах, видях, получава се. Даже когато рекетираният си го е заслужил, остава някакво чувство на удовлетвореност. В романа има някакви подобни настроения. Тоест, и аз бих могъл да кажа нещо за главната героиня като „Мадам Бовари – това съм аз”.

– Бяха ли ни достатъчни тези 30 години Преход, според вас? Виждате ли вече осезаема промяна?

– Според мен има два вида „преход”. Първият приключи преди доста години с установяването на многопартийна демокрация и на пазарна икономика. Другият „преход” – достигането на цивилизационното ниво на „старите демокрации”, установяването на върховенство на закона, преодоляването на пропастта между елитите и народа, смяната на омразата и „вековната злоба на роба” с позитивни идеи – границите на този „преход” се простират далеч в бъдещето. Даже си мисля, че напоследък вървим в обратна посока. Сред жертвите на втория „преход” са не само двата милиона българи, които не си дояждат и нямат пари за лекарства, но и онези умни хора, които съзнават несправедливостта на системата, но не могат да я променят. „Рекет” до голяма степен е разказ за тяхната драма, а не пореден опит за създаване на мутренски епос.

– Има ли някакво послание, което искате да предадете на читателите с романа си или нещо, което желаете да им кажете сега?

– Неотдавна стана популярен изразът „демокрацията ни отне…”. Нека към всяко поставяне на тази велика дума „демокрация” в негативен контекст да добавяме едно малко определение отпред – „българската…”

Интервюто е предоставено от ИК „Хермес“