Инструментът памет и нейните инструменти в чудовищната книга на Мария Степанова
„Винаги съм знаела, че един ден ще напиша книга за семейството си, и имаше време, когато това ми изглеждаше като дело на живота… Обстоятелството, че всички тези хора, живи и мъртви, не бяха получили възможност да бъдат видени, че животът не им бе дал нито един шанс да останат, да ги запомнят, да излязат на светло, че тяхната обикновеност ги бе направила недостъпни за простия човешки интерес, ми се видя несправедливо”, изповядва Мария Степанова мотива си за „В памет на паметта” (Жанет 45, превод Здравка Петрова).
После уточнява: „Книгата за семейството се получава далеч не за семейството, а за нещо друго. Явно – за подредбата на паметта и за това, какво иска тя от мен”. Книгата е и за семейството, и за уточнението.
Степанова представят първо като поетеса, което се връзва повече с езика на това четиво и после с жанра. Тя хвърлила планини от архиварски и проучвателски труд за да уточни семейната сага. И сагата е тук – с писма, спомени, впечатления от посетени места и реконструкция на събития. През страниците прелита и българин любовник на прабабата, като подробност. Внушителното е обикновеността на тези хора. Един от тях да беше известен с нещо и тази внушителност нямаше да я има. Паметта като внушителност.
И после „уточнението” – инструментите на паметта и паметта като инструмент. Манделщам като памет, фотографката Франческа Уудман като памет, Шарлота Саломон, художникът Джоузеф Корнел и т.н. Завидна интерпретативна култура и начетеност. Без „професионален” жаргон, без въвеждане на собствени термини, въобще без термини.
Чудовищна книга. Заслужава двуседмичен отпуск. Сензация в Русия, у нас не, там хуманитаристиката е с друг читателски статус. Те имат традиция в есеистично-историчното писане. Което се чете и като роман; Степанова се е самоопределила като „романс”. В последна сметка с примирение на паметта: „Живи и мъртви, ние в еднаква степен изглеждахме минали: единственият надпис, който ми изглеждаше смислен, беше „и това ще мине”.
