Люба Кулезич За трите седмици, през които се върти на четири екрана, новият филм на режисьора и сценариста Людмил Тодоров “Шивачки” е събрал под 4000 зрители. Някой от обитателите на киносредите обаче ще ви увери, че това е успех, както и да иронизирате. “Маймуни през зимата” на сестрите Милена и Невена Андонови обра всякакви български кинонагради и пътува в чужбина по фестивали, но попари дистрибуторите дори и по-зле. “Разследване” на Иглика Трифонова тръгна по екраните след настъпателна рекламна кампания по БНТ. Но и малкото отделени за прожекциите му киносалони пустееха. “Обърната елха” на Иван Черкелов и Васил Живков миналото лято се върна със Специалната награда от международния кинофестивал в Карлови Вари, но тук това трогна страшно малко зрители. Така нареченият “бокс офис”, т.е. приходите от разпространение, изобщо не са мерило за жизнеспособността или за таланта на който и да било български филм. Този потрес обаче устройва и диригентите, и оркестрантите в кинопроцеса. Комедията “Време за жени” на Илия Костов, която страни от носа на киноманите за сметка на публика, склонна към гъдел в слабините, удари 10 000 души посещаемост. Това е почти рекорд. Надминава го напоследък само “Бунтът на Л.” на Киран Коларов с неговите повече от 12 000 зрители. Но там пък звезди са телевизионният ангел Део и бившият фронтмен на Д 2 Дичо. Интересът към “Бунта на Л.” до голяма степен не се крепи на филмови рефлекси или Киран Коларов е разчитал да ги събуди по линия на звездоманията, взета на заем от шоуто. Както и да смятаме обаче, зрителският критерий за българското кино е умряла работа, въпреки че и у нас се говори за киноиндустрия, за продуценти, за инвестиции с бюджетни и извънбюджетни средства и за други елементи на капиталистическата логика. С изключение на най-важния - пазара, т.е. разпространението. То беше ликвидирано под знака на мошеническата приватизация. Заради този прокълнат знак хороскопът на българския преход обрасна с паяжина от криминални акценти. Цялата киномрежа от 3000 салона в страната беше разграбена. Най-зрелищен беше ударът със софийските кина, които пред очите на всички бяха купени за жълти стотинки и незаконно препродадени с космическа печалба за търговски обекти. Това е един от ярките поводи да се твърди, че съдът и прокуратурата у нас отдавна са отишли на кино. Затова пък на българското кино му беше отнет въздухът на пазарния критерий. По парадокс, съдбата му през т.нар. демокрация в много по-голяма степен стана функция от политическата конюнктура в сравнение с толкова мразения от кинаджиите командно-административен стил на социалстическата кинефикация. Това е дълга и тъжна тема. В нея обаче се корени и простичкият факт, че дали един български филм е произведен или не, е въпрос на статистиката, не на публична или на артистична потребност. Той оправдава съществуването на спретнат бюрократичен апарат, който притежава система от регламентирани и нерегламентирани механизми за преразпределяне на оскъдна държавна киносубсидия. Конкуренцията и творческите стандарти са под тотален контрол. Сведени са до обслужващо звено в системата. Изцяло зависят от благоволението на администрацията с инструментите, които тя владее, за да режисира процеса на селекция на филмови проекти и автори. Те самите са сведени до обитатели в резерват с измамното самочувствие на изчезващ културен вид, който държавата е принудена да охранява с фасадни и декоративни цели. Така българското кино и съществуването на неговите създатели е сведено до обитаването на аквариум, на оранжерия или на селище от затворен тип, със силно контролиран и субективен допуск. Продуктът, който излиза оттам има белезите на експонат, покрива изискването за бройка, а не за естествено родена необходимост. Авторският подпис преди всичко удостоверява правото на системата да съществува в нейния прикрито корупционен вид. В замяна авторът получава нещо като публичен щемпел за “запазена марка”. Държавата му връчва безсрочен паспорт за артистична годност, предпазена от задължението да преминава през пазарни бариери и независима критическа оценка. Затова всъщност няма никакво значение дали шепата хора, видели новия български филм “Шивачки”, го харесват или не. Той, като други свои събратя от игралното кино е в неизбежната копродукция с БНТ, запълваща дупки в бюджета. Затова ще го покажат и по държавната телевизия без значение каква ще е и изобщо ще има ли някаква компетентна или спонтанна публична реакция по този повод. Едва ли липсата на дебат ще се сметне за уникално неуважение към данъкоплатеца с поредната порция левчета, измъкнати от джоба му. Той е свикнал с положението си на овца за стригане в държавната кошара на българската култура. Затова пък сърцато компенсира блеенето си със свободолюбието на прасе в полето на чалгата и силикона. Вероятно ще връчат и на “Шивачки” някакви местни филмови отличия. А справедливо или не, едва ли на някого извън затворената кинаджийска общност ще му пука. Защото в параграф 22, на който е обречено българското кино, външните стандарти за признание, отхвърляне и сравнение са ампутирани. А вътрешните нямат никаква представителност, защото са резултат от конспиративност, конюнктурност и моментни съзаклятия. Жалкото е само за личности с бунтарски и естетски претенции със 17 годишна давност като режисьора-сценарист Людмил Тодоров и оператора Емил Христов. Подозирам, че ще са напълно доволни, ако “Шивачки” си остане с пиарското щипване по бузките на младите актриси Александра Сърчаджиева, Елен Колева и Виолета Марковска. Поразително беше да се прочете в елитарен седмичник за култура, че Людмил Тодоров се оставя да бъде въвлечен в интервю, започващо с похвалата, че “Шивачки” прилича на зряла, червена ягодка в градина. В този сладкарски контекст е трудно да се повярва на твърдението, че филмът му бил естествен като дишането. Нужно е неестествено запъхтяване, за да се захароса един толкова жесток и тривиален сюжет като проституирането от мизерия, социалното озверяване, предсмъртного писукане на човещината пред мръсната съблазън на оцеляването в условията на постсъветски капитализъм като българския. С подобна история за осиротяло рускинче в безмилостния филм “Лиля завинаги” /2003 г./ шведът Лукас Мудисон стреля по чиновническото самодоволство и до днес. Например. Има и други примери за авторска честност, която не воюва с вярата в доброто. Но наистина я затруднява, както си е на живо. На “Шивачки” му е честно само заглавието с неговата умишлена неподправеност. Всичко друго е умишлено подправено с мелодраматично-анекдотична глазура от епохата на “Най-добрия човек, когото познавам”. Но, както вече казахме, подобни разминавания между филм и истина не са никаква пречка за кръговрата на държавните киносубсидии между Културното министерство, Филмовия център и БНТ. Затова няма смисъл от рецензии.