И Васил Найденов е на дневен ред, и Георги Парцалев, незаслужено забравен талант, и моят връстник Стефан Вълдобрев, разкрива известният журналист и продуцент своите бъдещи проекти
Георги Тошев е известен журналист, телевизионен водещ и продуцент. Роден е на 2 март 1969 година в град София. Филолог и журналист по образование, специализирал е журналистика в Ню Йорк, САЩ. Работил е като журналист във вестник "24 часа", списание "Лик". Сред създателите е на вестник "Дневник" и списание "Едно". Продуцент на предаванията "Преди обед", "Непознатите" и "Като на кино" по bTV.
Дълги години работи в печатни медии, но проектът, който му носи най-голяма популярност е предаването "Другата България." В продължение на две години е автор на предаването "Артефакти" по БНТ. Бил е директор на пресцентъра на театралния фестивал във Варна, съветник на министъра на културата Емма Москова.
С Георги Тошев разговаряме за щастието да избираш сам героите на книгите и филмите си, за спомените, които могат да бъдат и проклятие, за Стефан Данаилов - от споровете до искрените отговори в удобния фотьойл в хола, за Лили - един работник, посветен на музиката, за Невена Коканова и урока по справяне, за Татяна Лолова и желанието да избягаш, за мъдростта да осъзнаеш, че нищо не трябва да е на живот и смърт.
И за истината, която е над всичко...
Снимка: Иван Григоров/ Колаж: Юлиян Илиев/
Представяме ви Георги Тошев в едно откровено интервю за Dir.bg:
- Жоро, кажи ми, как избираш героите си?
- Докарах се до най-щастливия момент в професионален план - да си ги избирам. Защо е важно да избираш в живота, да си в ситуация на избори? Защото тогава се оглеждаш къде си ти, какви са твоите интереси, какво те вдъхновява и кои са хората, в чиито очи искаш да се огледаш. Затова през последните години аз съм щастлив, че професионално мога да избирам.
Изхождам много егоистично. Защото смятам, че ако един герой или един сюжет са ми интересни на мен, допускам, че биха били интересни и за другите, защото аз им се отдавам. Аз им се посвещавам. Имам принцип, обаче. Ако героят ми е жив, искам той да е доволен. Не ме интересува какво ще задоволи любопитството на публиката, моето любопитство, или на някой от екипа. За мен е много важно героят, за който правя филм, да е доволен.
Примата Лили Иванова (Снимка: Facebook)
След като излезе филмът ми за Лили Иванова, да е жива и здрава, безспорно най-голямата звезда на българската поп сцена, много хора казаха: "Ама ти, защо не направи това, онова?" Но аз отговорих: "Вижте, аз правя филм за действащ човек, човек, който продължава да пише историята не само на собствената си кариера, но историята на съвременната българска поп музика. Ето защо искам тя да е доволна от този резултат. Това не означава, че съм спестил нещо.
- Как протече работата ти със Стефан Данаилов по книгата и филма за него?
- Ние с професора много спорехме... Карахме - не, но спорехме. Имахме различни гледни точки, различни предположения каква би трябвало да бъде книгата, какъв би трябвало да бъде филмът. Но в крайна сметка и двамата се обединихме около това, че няма нищо по-силно от Истината. Когато казваш истината и знаеш как да я кажеш, така че да не обидиш, да не нараниш, да не се самоунижиш - тогава ти в крайна сметка успяваш да създадеш един пълноценен продукт - книга, филм, или музикално произведение, което публиката да хареса. Затова колкото и да избираш, ти се подчиняваш на някакви стандарти, професионални правила, за да останеш верен на героя или героите.
Стефан Данаилов на представянето на филма за него с автор Георги Тошев (Снимка: Книгомания)
Когато правехме филма със Стефан, ние избрахме един друг подход. Аз исках той да се чувства комфортно, защото да си спомняш, може да бъде и проклятие. И затова го снимахме в дома му. Избрах много простата форма на монолог. Стефан седи в хола удобно настанен в своя любим фотьойл и разказва. Бях изгледал вече всичките му филми, много стриктно бях избрал откъсите и знаех какво да го питам. След това монтирах, все едно той разговаря със своите герои. Той не гледаше тези откъси и даваше свидетелства как се случват.
На представане на книгата "Романът на моя живот" за Стефан Данаилов (Снимка: BulFoto)
Около създаването на книгата, прекарах една седмица заедно със Стефан, бях му гост. Той има на морето едно малко апартаментче. И всеки ден работехме. Аз го питах, той ми разказваше. Малка разходка, хубав обяд, после почивка. Много бащински мина след сблъсъците ни какво да бъде и как да бъде. Той е човек, който обича другите, но трудно дава доверието си. Изобщо големите личности много трудно дават доверието си. Трудно е да спечелиш доверието на такива хора.
- Сигурно можеш да ми разкажеш не една и две интересни истории по време на работата ти с примата Лили Иванова?
- Следвах я на турнето й в Брюксел. Времето не беше добро, а тя като всеки голям артист, се притесняваше за всичко, въпреки перфектния си екип. В един момент не се стърпях: "Лили, все пак трябва да ми дадеш и едно интервю!" - "Не, не, не, не, не мога!"
На другия ден, вече ни чакаха да тръгнем след закуската, а тя ме изненада: "А интервю няма ли да правим?" Наистина ме изненада: "Лили, вече не смеех да те питам. Оставих всичко за София!" А тя: "Качвай се горе в апартамента!" Аз се качих. Тя даде едно от най-интересните си интервюта. Разказа неща, които никога не беше разказвала. Част от тях останаха и във филма. Безценни! Беше с коженото яке, с джинсите - нямаше нищо от аксесоарите на звездата, която сме свикнали да гледаме, да слушаме. Тя беше един обикновен работник. Работник, посветен на музиката, такава беше и такава я запечатахме.
Това, което се случи, за мен беше много голям знак, че тя не забравя, но просто трябва да се хване момента. И така се случи, после ние работихме дълго. Снимахме и на други концерти, и на фотосесии. Всеки, допуснат до света на подобен артист от подобен мащаб - само да седи и нищо да не прави, вече има материал. Дори не е необходимо да задава въпроси...
- С какво ще запомниш съприкосновението си с голямата Татяна Лолова...
- Те са много различни. Татяна много обича стихията на улицата, публиката. Ние решихме да се качим с нея и със Славето, съпруга й, Бог да го прости, за да ги заведа на върха на Център "Жорж Помпиду", в едно страхотно кафене. Исках да й покажа Париж оттам. Тя е била в Париж, обича Париж, брат й живее в Париж. Татяна е възхитена, че там не е като на летището, където всички искат да се снимат с нея. И тъкмо се качваме спокойно в кафенето, идва един човек: българин, който живее в Италия, млад, симпатичен, който я представя на своите приятели, италианци: "Това е една от най големите български актриси!" И започват пак снимки... Няма да забравя в Лондон, докато снимахме пред галерията "Тейт Модърн", мина един камион и от него едни момчета започнаха да крещят: "Та-тя-на Ло-ло-ва." Оказаха се българчета...
С Татяна Лолова (Снимка: BulFoto)
- На какво си готов, за да спечелиш доверието на твой мечтан герой?
- С годините се научих, че нищо не ми е на живот и смърт. Аз съм чакал много Наум Шопов. И след 14 години той сам дойде при мен. След като ми беше отказал. Не мога да ти кажа на какво съм готов. По-скоро бих ти отговорил на какво не съм готов.
Не съм готов да правя компромис с техния живот, за да го доукрася, или да извадя неща, които знам, че ще гъделичкат човешкото въображение на читателя или зрителя, но те са преувеличени или неверни към героя.
С годините се научих, че да бъдем почтени с нашите герои е единственият възможен начин да получим максималното им доверие. А без доверието поне тези неща, които правя, знаеш, това е невъзможно.
- Имал ли си случай, когато някой е казал нещо пред теб, но би бил по-щастлив, ако то не влезе в книгата или интервюто?
- Аз казвам на всеки, с който работя: последната дума е моята. Но аз ще воювам за нещо, ако искате да не влезе, с аргументи. Нека тогава да обсъдим арбитража на нашия негласен договор за доверие.
Защото публичните личности трябва да се отърсят от това, че могат да скрият факти, дори нелицеприятни за епоха, време или въобще - нещо от тяхната биография. Ти не можеш да скриеш биографията си. Това е единственото, което имаш. Истината те прави неуязвим. Наистина. Аз никога не съм бил звезда, но и мен са се опитвали да ме шантажират, да спекулират, да си измислят, да украсяват, да компрометират.
октомври 2018 г. - Концерт на Лили Иванова в Зала 1 на НДК
Обаче всичко това не е издържало. Защото аз знам истината за себе си и че тази истина рано или късно излиза. Както казва скъпата ми Цветана Манева: Животът подрежда фактите, подрежда истината. Има ситуации, в които ти се струва, че си безсилен пред лъжата, пред манипулацията, пред клеветата. И какво ти остава тогава, за да се съхраниш и да оцелееш? Да се прибереш, да се отстраниш и да кажеш: добре, ти знаеш ли кой си? И това ме научи и Невена Коканова, това ме научи и Наум Шопов. Хора, които са изпитали, макар и в друго време клюката, лъжата, манипулацията. Всичко това е страшно важно.
- А Невена Коканова? Защо се връщаш пак към нея с книгата си "Години за любов"?
- Невена е личност, към която винаги ще се завръщам. Аз я познавах добре последните години от живота й, бях допуснат. А да бъдеш допуснат до човек като Невена, е много голям комплимент.
Невена Коканова, съпругът й и дъщеричката им Теодора (Снимка: Личен архив)
Аз се запознах с нея като млад, начинаещ журналист. Толкова бях неуверен и респектиран от личността й, че мисля, че това беше най-лошото ми интервю. Имах щастието да получа и последното интервю, което тя е дала. За щастие го изрових и тази година го публикувах без редакция накрая на книгата "Години за любов".
Защо ще се връщам? Защото освен топлината и приятелството, което получих от нея, Невена е човек, който много харесвам. Аз съм се запознал с нея като актриса, но Невена е човек, който ми е дал много като познание за света и другите. Като урок по справяне. Защото красотата, успехът - това е една част от живота на Невена.
И книгата "Години на любов" дава много свидетелства за това, че любовта се печели, но бързо се губи. За любовта някой път се воюва. Любовта може да те озари, но може да те съсипе. Как ти живееш тази любов? Защото Невена я получава по много на двайсет и няколко години. Тя след Ирина, в първата част на филма "Тютюн", на другия ден е звезда. Това се случва само с още един човек в България и това е Стефан Данаилов след "На всеки километър". Няма други български актьори, преди и сега, които толкова бързо да завоюват с една роля доверието и любовта на публиката. И много важно - да има следващи роли, с които да ги удържи.
Първата ми книга беше написана много, много внимателно. Но аз имах нуждата сега - 10 години по-късно, да намеря още повече свидетелства за живота й. Изчетох толкова много, изгледах безброй интервюта, материали в Националната филмотека. За първи път дъщеря й отвори личния й архив, защото Невена Коканова в края на живота си гореше личния си архив - не искаше след нея да има нищо. Тя гореше писмата си. Не знам с какво съдържание. Някои казват, че там е имало и любовни писма, лични фотографии. И това което Тейка (Теодора Шарланджиева), нейната дъщеря успя да съхрани, за първи път го отвори почти 20 години след като майка й си отиде. Да попаднеш в този архив е изпитание - и човешко, и професионално.
Докъде и как? И тази книга е ценна заради визуалния материал. Има снимки толкова лични, които отдавна бяха забравени, те никога не са публикувани. Има и нови свидетелства на хора и не само на артисти. Този път аз потърсих хора като съседа й Дикран Балабанян, които не са от артистичната среда. Хора, които я познават като съселянката Невена от Чомаците. И това са други аспекти от човешката й личност. От творческата й природа. Както и това безценно последно интервю. Вътре в самото съдържание, разбира се, аз стъпвам на първата книга, защото това беше един дълъг изследователски период. Тя се казваше "Коя съм". Но като обем и като съдържание новата ми книга е доста по-различна.
- Ти как се овладя в тая ситуация - целият архив да е пред теб, как издържа това изпитание?
- Много е вълнуващо, много трудно преодоляваш ненаситността всичко да получиш.
Овладяването дойде от дисциплината, че не можеш всичко на всяка цена да включиш в една книга и не бива. Защото има неща, които са важни, но има и неща, които вече си ги казал по някакъв начин, не носят ново съдържание, въпреки че са любопитни сами за себе си.
- Когато героите ти са си отишли от този свят, с мнението на наследниците ли се съобразяваш?
- Държа на наследниците. Дъщерята на Невена, Теодора Шарланджиева, например, освен всичко друго, ми е близък приятел. Благодаря й за доверието, защото да предоставиш толкова факти и неща от най-близкото обкръжение на майка си и на баща си, е наистина много голямо доверие. Поради което, аз й дадох да прочете последната версия. Тя нямаше никакви бележки. Нищо не е скрито. Нищо не е премълчано.
Има и любовта с Раде Маркович, има и ухажванията на други, флиртовате, ако вървим по пикантната част...
Невена Коканова и Раде Маркович във филма на Въло Радев "Крадецът на праскови"
Важното е, че присъстват творческите сблъсъци на Невена Коканова с един свят на театъра и киното, които не са били лесни. И, разбира се, има цялата й семейна история. За бащата, която тя премълчаваше не от срам или свян, а да не навреди на другите. Баща й е бил царски офицер. И истинската причина да не бъде приета в ВИТИЗ е тази, а не е липсата й на талант, защото тя опроверга това с ролите си.
- А сега - за една изключителна прима на операта - как стигна до Соня Йончева?
Г: Със Соня започнахме преди 2016-та. Проблемите бяха от естество, че динамиката на живеене и на случване на кариерата й е шеметна. И големият проблем беше как да се справя с тези пътувания. Защото мен никой не ме е подкрепил. Мен ме подкрепи малко Столична община, Програма "Култура", и една голяма българка - г-жа Таня Рапо, която от години живее в Швейцария, женена за швейцарец, голям меценат на Парижката опера. Човек филантроп. Една изключителна жена, която обича България. Това е първият човек, който преди 10 години ми каза: "Слушах в "Метрополитън" една българка, запомни това име - Соня Йнчева. Казах тогава: "Не съм я чувал." Г-жа Рапо само отбеляза: "Един ден ще направиш филм за нея."
Така че, госпожа Рапо беше пророк. По-късно, когато трябваше да откупуваме материал от големите оперни театри и аз нямах тези възможности, тя каза: "Аз ще помогна." Много висока проба жена, която обича операта, обича оперния театър. Тя всъщност, много помогна с откупката на тези безценни кадри.
- Лесно ли се работи с нашата оперна прима?
- Соня е лек и земен човек. Много зает. Много динамична е и мисля, че нашето беше любов от пръв поглед. Защото респектът, с който аз винаги подхождам към героите ми в един момент трябва да бъде нарушен, за да мога да свърша работата си.
Не говоря за равностойност. Всеки от нас има своите качества и недостатъци. Аз много прекъсвах. Този филм е сниман в Ню Йорк, в Мюнхен, докато тя записваше последния си албум, в Пловдив, в София, в Париж... Той е сниман по целия свят.
Няколко пъти се отказвах, защото нямах възможности да го продължа. И си мисля: кога българската държава ще дава държавни пари за подобни филми за личности, които прославят България.
Със Соня Йончева в кино Люмиер-Лидл - "Sempre Libera" (Снимка: Орлин Огнянов, НДК)
Това е филм, който е отхвърлен от Комисията на Националния филмов център. Те сметнаха, че той не заслужава. Той е отхвърлен от Фондация "Америка за България". Ние много сме отхвърляни, и от частните, и от държавните. Пак казвам - Столична програма "Култура" на Столична община настояха да го подпомогнат, за което съм много благодарен. Ние бяхме първа резерва.
И съм много щастлив, че в крайна сметка хората, от които е зависело, са казали: "Абе, тук има потенциал."
Защото потенциалът не е за мен. Допускам не е и за екипа ми. Потенциалът е за личността, за която се прави.
Соня Йончева влиза в кино Люмиер-Лидл (Снимка: Орлин Огнянов, НДК)
Соня Йончева на премиерата на филма за нея в кино Люмиер-Лидл (Снимка: Орлин Огнянов, НДК)
- Разкажи ми за докосването до Емил Чакъров...
- Моите родители го познаваха, бил съм на негови концерти. Никога не съм мислил, че ще направя този филм.
Много случайности имаше по пътя. Стигнахме до много близки негови хора чак в Мексико.
Емил Чакъров и Херберт фон Караян
Идеята беше на бившия директор на bTV Павел Станчев, който се запознал в Париж с един антиквар, който беше връзката с всички останали. Получихме съгласието на сестра му и на най-близките, с които започнахме да общуваме. Емил Чакъров беше едно пътуване назад и голямото ми откритие: колко лесно ние забравяме. И колко дълго помнят хората в чужбина.
Емил Чакъров не е забравен във Великобритания, Париж, Русия.. Ние бяхме в Петербург във Филхармонията. Хората го помнят, публиката го помни. У нас сме му длъжници.
Ще пътуваме с филма за него в Москва - в Третяковската галерия ще го покажем. Ще бъдем в Париж догодина.
- Открили сте последните думи на Маестрото?
- От един френски граф, който го е записал в болницата на касетофонче.
От Пласидо Доминго, който го е виждал два пъти, до последния му ученик - световно-известен френски диригент, всеки един от тях има спомен с него. Разбира се, и драматичните спомени, когато той вече е болен и дирижира Бостънската филхармония.
Опитът два пъти да бъде вербуван от ДС, при положение, че Людмила Живкова, след това и Георги Йорданов, протектират хора като Емил Чакъров, които са били връзката ни със Запада, поради успеха, на който тe се радват, да не се пипат, да не стават ченгета, да бъдат оставени да бъдат творци.
А Емил Чакъров се е срещал с хора, с които никой от тази държава не е могъл да контактува - царски особи, министър-председатели, бизнесмени, банкери. Световни личности - когато ние сме били зад "желязната завеса".
И той се връща в България, довежда тук Караян, Образцова, Френи, довежда най-големите!
Това наричам аз да обичаш България, а не да се тупаш в гърдите: "Булгар, булгар!.." А да направиш нещо, ползвайки потенциала, контактите, парите си, и времето си, за твоята публика, за твоята страна...
Мечтая за годишнината на голям български творец държавата да каже: "Сега има извънредна сесия, в която не даваме 10 и 8 и 5 хиляди лева, а 100. Хайде, елате всички с проектите си, за да направите филм, за Невена Коканова (примерно). Да спечели най-добрият."
Но това да е инициатива на държавата. Защото, да не се лъжем България била държава на талантите... Глупости на таркалета! Безспорните, недокоснати от времето, политически строй, система, интриги, клюки, глупости.. са малко. И те могат да се изброят на пръстите на двете ми ръце. Недокоснати от времето личности! Неповторими. И Невена Коканова е доказателство за това.
- Ще споделиш ли името на някоя личност, която си "набелязал" за бъдещ филм, книга?
- Набелязал съм си, набелязал съм си интересни личности. Единият няма да стане, защото там явно имаме някакъв проблем с наследниците, но не съжалявам. Но другият ще стане. И Васил Найденов е на дневен ред, и Георги Парцалев, незаслужено забравен талант, и моят връстник Стефан Вълдобрев.
Истина е, че съм направил за повечето си кумири: и за Богдана, и за Татяна, и за Стоянка, и за Наум Шопов, и за Стефан Данаилов, и за Невена новия филм, който няма нищо общо с този отпреди 10 години.
Намерих безценен архив - Невена Коканова интервюира Емилиян Станев след снимките на "Крадецът на праскови". Това е такова удоволствие, запечатано. Наистина, какво бих правил без екипа на Антония Ковачева и Българска национална филмотека. Изключителни. Последните мохикани, които с грижа бранят и съхраняват. И слава Богу Министерството на културата сега отпусна пари, за да може да се съхрани нашата памет - а това са старите филми, старите интервюта, старите ленти, на които тези артисти са запечатани.
С годините ставам много много носталгично настроен. Защото смятам, че българското кино, колкото и някои да отричат миналото и сигурно има за какво да сме несъгласни, да сме гневни, но по отношение на изкуството - сега гледам филмите на Невена - какво кино се е правело - абсолютно европейско, световно - и като актьори, и като сюжет, и като снимане.
Така че, човек трябва да е много внимателен и някак си поколенията трябва да спазват една приемственост. Времето е единственият съдник, който подрежда. Не можеш да зачеркваш. Защото идват поколения и преоткриват Невена Коканова. Моите студенти я преоткриват. И знаеш ли как гледат филми, които дори не са сред 5-те й златни или десетте й най-известни филма?! Скоро гледахме с тях "Карамбол" и "Най-добрият човек, когото познавам" на Любомир Шарланджиев - с Невена, с Володя Смирнов и Григор Вачков. Това са филми, които са универсални. Те говорят на универсален език, да не говорим за неповторимостта на актьорите. И за атмосферата в държавата и в град София през тези години...
Така че съм си ги набелязал. Догодина празнувам 10 години на поредицата Непознатите" по bTV. И мисля, че ще има много големи изненади.
- Кои са любимите ти "непознати"?
- Разбира се, че ABBA е някъде там, в началото, поради известната ми мания. Разбира се, че са Цветана, Невена, Стефан, Таня Лолова, която толкова обичам, Лили Иванова, Мариус... Моите "непознати" са всички онези хора, които чрез таланта си ни карат да изпитваме вълнение. Днес, във времето на брутално безхаберие и бездушие да се вълнуваш е лукс. И всички тези герои са ме накарали мен, екипа ми, а след това и публиката да се вълнуваме. Видях сега какво се случи със Соня Йончева! Да се вълнуваш - за мен това е много, много хубаво нещо.
Искам да правя филми за личностите, когато са на върха. Такъв беше филма за Соня Йончева. А не, когато са се пенсионирали и си спомнят. Да не говорим, че пък най-трудно се правят филми за хора, които вече ги няма. И това е Невена. Хайде, за Наум (Шопов) го направих приживе. Но, правил съм за няколко човека, като например, Катя Паскалева, когато вече ги няма. Трудно е. Не е същото. Съжалявам, че когато са били в силата си, не съм имал възможностите и не съм бил във възрастта, в която да запечатвам, да документирам животите им.
В крайна сметка всичките ми "непознати", ми стават познати. След това и скъпи, а някои от тях и приятели.
- А "Другата България?" , сигурно не в по-малка степен ти е било на сърце?
- Разбира се, толкова години го правех и дори сега имам идея да го върна.
- Това е новина...
- Но сега ще видя поколенията на "другата България". Защото едни заминаха, други се връщаха и т. н. Но какво се случва с поколенията им, с тези, които са там? До колко те са българи? Защото да си българин не е да говориш български и да развяваш знамената български. Българин да си е едно особено усещане на принадлежност.
Така че ще проверя тази принадлежност много скоро. Разговаряме с ръководството на bTV, имаме идеи. Ще видим - въпрос на воля и на приоритети. Аз винаги съм казвал, че медийният пазар работи с приоритети.
Аз си спомням колко смела беше Светла Василева - първият директор на bTV и Рени Викторова програмният директор, които взеха "Другата България." Защото го бях предлагал на БНТ, на които се стори, че няма да е рейтингово.
А ние променихме стереотипа! В 12 часа на обяд нямаше новини и всички гледаха "Другата България." Ние сме имали рейтинг, колкото имаше Слави, когато той беше в оня пик. Така че всяка добра идея с добра реализация и добро съдържание може да се радва на успех. На хората им писна еднодневното съдържание, евтиното съдържание. Хората, аз обикалям страната с книгите и с филмите, и виждам, че те имат нуждата нещо да ги развълнува. Става дума за онова вълнение, за което говорехме преди малко, във времето на пълно апатия.
Вълненията не са само да излезем отидем на площадите и да скандираме, въпреки че това също е много важно вълнение. Вълнението е и пред телевизорите да съпреживяваме, да си създаваме нови модели за подражание, да търсим модели за подражание. Винаги съм предпочитал да правя авторски програми. И съм щастлив че правя "Преди обед", "Непознатите" и "Като на кино", което, макар че е в нишов канал - bTV Синема, се радва на добър рейтинг.
Снимка: Иван Григоров/ Колаж: Юлиян Илиев/
- С такива рейтингови проекти зад гърба си, отговори ми - забогатява ли се от журналистика?
- От журналистика никой не е богат. Има 5-6 продуцента и телевизионни лица, които сигурно живеят добре. А аз се научих да не се отказвам. Слава Богу, работя по много проекти, за да мога дори лични пари да вкарам в нещо, който ме интересува. И намирам партньори. Дали ще е община, дали ще е човек...
Не е лесно да се прави сериозна журналистика. Дори в документалната телевизионна журналистика, от която аз се вълнувам. Но смятам, че когато имаш добра идея, всичко е наред. Снимал съм и с айфони, и с фотоапарати. Моите екипи са от 3-4 човека. Никой в чужбина не вярва колко човека е моят екип.
От журналистика не може да забогатееш. Но можеш да бъдеш много богат на емоции и на хубави преживявания и срещи, които никой няма, не можа да ти ги даде.
- Семейството ти продължава ли да живее в Париж?
- В Париж е семейството ми.
- А ти?
- Аз живея между Париж и София, разбира се, моята работа е тук, аз имам договори с bTV, пътувам много, за мен тази динамика е прекрасна.
- Защо не караш кола?
- Не карам кола от много години след една катастрофа. Пътувам със самолети, с трамваи, с метро, ходя пеша. Това, което мога да кажа е, че се чувствам гражданин на света, но съм българин и работя на майчиния си език. Работя с BBC, подписах договор с австрийската телевизия, с много други големи медии, но това са отделни проекти.
- Как се виждаш след 20 години?
- Много бих искал да преподавам. Много бих искал да бъда по-спокоен и вече да бъда човек, който да предаде опита и контактите си на други хора, които са любопитни и отворени към света.
Снимка: Иван Григоров/ Колаж: Юлиян Илиев/
Аз съм много минималистичен тип човек, аз живея с много малко. Нямам нужда от много. Обичам да има дърво, да има камък, да има вода, да има кора, да има природа. Това, което ме зарежда е природата. Иначе се изтощавам в ежедневните си общувания с хора. Мисля, че човек, когато с годините започва да се отказва от излишествата на бита, става по-щастлив и живее по-спокойно.
- Благодаря ти, Жоро, желая ти успехи!
