„Тя: Ало, чуваш ли ме?

Той: Да, чувам те.

Тя: Ало? Честита Коле… Чуваш ли ме?

Той: Чувам те идеално. Честита Ко…

Тя: Ужасни са връзките наистина, повярвай ми…

Той: О, сигурен съм.

Тя: Моля?

Той: Сигурен съм, казвам… Че са ужасни…

Тя: Защо с този тон.

Той: Защо с кой тон?

Тя: Не съм те чувала от седмица, защо ми говориш така!

Той: (Пауза) Седмица…

Тя: Да – седмица!(Пауза.) О – разбирам сега, затова ли? Защото не съм се обаждала от цяла седмица? Виж какво…

Той: Няма значение.

Тя: Има значение!

Той: Добре тогава… има значение…

Тя: Моля те не ме карай да се чувствам така!

Той: Как?

Тя: Както само ти можеш.

Той: Не те разбирам.

Тя: Разбираш много добре…

Той: Нищо вече не разбирам. -Той отмества поглед от чашата си към нейната снимка на библиотеката пред дебелия каталог с репродукции на Матис. Оттам се усмихва топло тя, най-красивото нещо, което е докосвал. От седем години са заедно и сега са разделени за пръв път. Толкова отдавна не са се събуждали в различни легла. Толкова отдавна не са заспивали без да се целунат. Доскоро те гледат на себе си като на мъжкото и женското начало на едно и също нещо.

Илюстрация: e-vestnik

Тя: Какво става, мили? – Все пак опитва да преодолее раздразнението си.

Той: Какво става с теб, мила? – Връща й въпроса и долива чашата си догоре с “Джак Даниелс” (знае, че тя мрази “Джак Даниелс”). Следи ленивите движения на няколкото поразтопени бучки лед. Примижва с едното око и пак гледа снимката й през алкохола в чашата. Дали от изпитото уиски или от многото недоспани нощи, но чувството му за реалност на този момент е силно предизвикано. Съмнения-серпентини се увиват около съзнанието му и той диша все по-трудно. Той едва се задържа на повърхността в мътните води на някаква непоносимост.

Тя: Ало? Нещо прекъсва май. Там ли си? Обаждам ти се, за да ти честитя…

Една вечер преди половин година, над чаша каберне, тя някак между другото казва, че е решила да се върне сама в България. “…Замалко. По Коледа. За две седмици.” И добавя “Имам нужда да се върна към себе си. Имам нужда от… презареждане. И сега мога да взема отпуск, знаеш – после е невъзможно. А и нашите не са ме виждали от…” В първия момент, той не разбира дали е чул правилно. Тя отпива, повтаря. Той замълчава.

После идва обидата. После недоумението. Едва след това – разбирането… донякъде. Минават месеци, докато тази чисто абстрактна идея – тя и той на хиляди мили един от друг – проникне в него. После идва опитът за приемане на нейното решение. Щом така е решила – мисли той – добре. Той ще използва времето, за да остане сам със себе си също. Има купища проекти за довършване, има незапочнати идеи, които чакат ред, има конкретни неща, които работи… И ненавижда Коледа.

Тя: (обезпокоена) Ти ненавиждаш Коледа! … Така или иначе… Кажи, моля те, чуваш ли ме или връзката прекъсва?

Той: (уморен) Чувам те.

Тя: (необвинително) Защо мълчиш тогава?

Той: (упрекващо) Не зная какво да кажа.

Тя: (заплашително) Искаш ли да затворя телефона и когато решиш, че…

Той: Не искам да затваряш телефона.

Тя: Недей да мълчиш! Обаждам ти се от мобилен. Знаеш колко е скъп един импулс тук?

Един импулс. Барът, в който се срещнаха за пръв път се казваше “Импулс”. Беше първият пролетен ден тогава в Бруклин. Беше събота. Красив, топъл ден със синьо небе и бели найлонови торбички по клоните на голите дървета. Можеш да усетиш застоялия дъх на една умираща зима, ако искаш толкова да повярваш, че наистина е била тук. Могат все още да се видят парчета стар, мръсен сняг из сенчестите ъгли на дворовете, но той ще се стопи точно тази вечер. След една апокалиптична зима, всяко късче живот в Бруклин очакваше тази пролет.

Те са българи. Запознават се в Университета Прат в Бруклин. Тя учи живопис, той – фотография. И двамата са талантливи, красиви и млади. Завършват. Оженват се. Остават да живеят в Бруклин, преместват се в малко по-прилична сграда, собственост на дебел евреин с черни дрехи.

След седмица мълчание, тя все пак се обажда. Казва, че връзките били лоши и не е успяла да се свърже с него и т.н…

Той пак отпива от чашата си и пак си налива, съзнавайки клишето, в което се намира. И пак си спомня първата пролетна вечер в Бруклин тогава, когато я срещна за пръв път.
Цял ден обикалят галерии, говорят за изкуство. Обядват пица в Челси. Пият вино, после еспресо (най-вкусното еспресо, няма такова еспресо), смеят се, запознават се с хора по улиците, снимат се един друг. Надвечер отиват в Гугенхайм да видят четири етажа с глупости от Матю Барни, за когото целия артистичен свят говори… Излизат от музея и той се преструва, че залита и се хваща за корема и уж повръща в храстите на 5-то Авеню.
Тя се залива от смях, извинява се на минувачите, заради него. Цяла група японски гимназистки го гледат от прозорците на някакъв автобус и се смеят с ръце пред устите си. Той им се покланя театрално. Завалява топъл пролетен дъжд. Пресичат улицата прегърнати и се разхождат в Сентръл Парк. Вечерта слизат в Чайна таун и хлътват в един джаз клуб на име “Плетачната фабрика”. Там попадат на някакъв квинтет, който свири най-добрия джаз, който някога са слушали. Излизат от бара късно след полунощ, взимат такси и отиват в нейния апартамент.

Тя запалва свещи и пуска тиха, бавна музика. После казва, че има импулс за сладолед. Той прави умолителня физиономия “сега ли?”. Тя вдига рамене “сега” и се усмихва както само тя може. Той нахлузва якето си и излиза да търси сладолед, макар да знае, че наоколо няма. А и кварталът никак не е от най-безопасните. Няколко пресечки надолу по улицата намира малък мексикански магазин, в който четирима амиговци пият “Корона” пред щанда, а вътре не се диша от цигарен дим.

Нещо в светлината и мириса на този магазин го връща в детството, когато баба му слага вечеря и го праща в “хоремака” да вика дядо си, улисан в раздумки със селските зевзеци. Няма сладолед при амиговците. Той обикаля нощния Бруклин в дъжда, докато намери каквото търси. След час се връща със сладолед.

Тя е заспала. Той съблича якето си. Тя отваря очи, усмихва му се сънено и му благодари. После го придърпва в топлите завивки и се любят до умиране. На сутринта се събуждат заедно от звука на клаксон под прозореца. Сладоледът е разтопен на малката масичка, където са го забравили снощи. На същата тази масичка сега стои бутилка “Джак Даниелс”.

Той знае, че сега трябва да говори с нея. Но… не може да преодолее чувството, че импулсът го няма. Не е намерила начин за седем дни да му се обади?- мисли той. Не е намерила време? Нали е човек, който винаги може да накара нещата да се случат. Една седмица без да го потърси?

Той: Тази връзка наистина пропада.- За миг и двамата са изкушени да затворят телефоните си.

В този момент тя не знае, че той е говорил с нея наум всяка будна минута, откакто е заминала и й е казал всичко, което може да бъде казано.

В този момент той не знае, че тя е звъняла няколко пъти безуспешно.

В този момент тя не знае, че той е на дъното на дупка, в каквато никога не е бил.

В този момент той не знае, че тя още се бори с времевата разлика, с тежък грип, с едно неопределимо чувство на разочарование. Тя вече съжалява, задето е тръгнала сама, а не с него.

В този момент тя не знае, че него са го уволнили от работа два дни след като е заминала и оттогава той не е излизал от апартамента.

В този момент той не знае, че тя е налетяла на бивш любовник, но го е излъгала, че трябва да се среща с някого, затова ще му се обади друг ден.

В този момент тя не подозира, че той мисли, че тя не го обича.

В този момент той не знае, че тя е тръгнала сама именно заради това, че го обича.

В този момент той не знае, че след пет години, те двамата ще живеят в Пенсилвания.

В този момент тя не знае, че ще успее да пробие в две от галериите на Манхатън с онези идеи, които още не са й дошли.

В този момент той не знае, че талантът му да фотографира истински човешки емоции няма да го отведе на корицата на “Таймс”, а между белите кожени подвързии на сватбарски албуми.

В този момент тя не знае, че книгата, която ще си купи след два дни от площад “Славейков” ще промени живота й завинаги.

В този момент той не подозира, че изневярата ще влезе в семейството им, заедно със сестра й, дошла на гости, докато тя е бременна.

В този момент тя не знае, че детето им ще е аутист.

В този момент той не знае, че тумор в мозъка ще изсуши живота от него след единайсет години.

В този момент и двамата не подозират, че всеки един техен импулс променя Вселената необратимо.

В този момент никой не знае дали връзката ще прекъсне.

Коледа е.“

–

Из „Кратка история на самолета“ (Сиела 2009)