Винаги е интересно, когато колекционери изваждат на показ своите съкровища. Така хората извън най-близкото им обкръжение виждат оригинални творби, които иначе рядко биха имали възможност да разгледат. А от друга страна, пред погледа ни се разкрива личността на, грубо казано, събирача. Разбираме пристрастията му, любимците му, насоките, които следва в своето прескъпо занимание.
Боян Радев не е случайна персона в средите на българските колекционери. В представите ни винаги изплува идеята за тежкоатлета с олимпийските медали. Повече от пет десетилетия обаче той е по-скоро част от ценителите на изящното изкуство, отколкото на спорта. Известни са многобройните дарения, които прави (най-вече на Националния исторически музей), неведнъж е показвал и част от колекцията си с картини. Сега, от 2 август до 11 ноември, превръща голяма част от залите на втория етаж на Националната художествена галерия – Двореца, във временен дом за 91 творби от своето безценно арт богатство. И посвещава изложбата „Колекция Боян Радев: Българска живопис" на 50-годишнината от спечелването на своя втори златен медал от Олимпийските игри в Мексико през 1968 г. (след Токио 1964-та).
Изкачвате извитата стълба, навлизате в света на спортиста колекционер и откривате с каква любов и познания е събирал моменти от творческия път на художници, очертали лицето на българската живопис през ХХ век. Всеки автор има свой кът, а някои – като Златю Бояджиев – отделна зала. Платната на ненадминатия пловдивски майстор („Работници", 1947, „Коне", 1949, „Земя", 1962, и др.) посрещат посетителите. След това идва ред и на Бенчо Обрешков с изящните му портрети и пейзажи, за да преминем неусетно в ироничния свят на Стоян Венев и на красивите жени от картините на Здравко Александров.
Няма как да не се задържите пред творбите на Васил Стоилов, от които лъха на златна есен и море, пред пейзажите и композициите на Сирак Скитник или при „малките" портрети на Иван Ненов (напр. „Очакваща", 1941). Между тях е и единствената снимка в изложбата – черно-бяла, от 1985-а, Иван Ненов подарява „Момиче" на младия тогава колекционер.
Пристъпвате към „по-новите" автори и няма как да отминете създаденото от четките на Любен Гайдаров, Илия Петров, Жорж Папазов, Елиезер Алшех, Павлето, Карл Йорданов, Васил Бараков... И някак разбирате думите на уредника на изложбата Сузана Каранфилова: „Ако имаше повече ценители на изкуството като Боян Радев, българското изкуство щеше да бъде по-събрано и по-съхранено".
На излизане, дори вече да сте минали покрай нея, задължително се спрете пред една знакова картина – „Бараците" на Златю Бояджиев от 1964 г. Там, пред триножниците на рисуващия вече с лявата ръка автор и приятелите му Давид Перец и Васил Бараков (Цанко Лавренов ги наричал Бараците), сякаш е събран светът на българската живопис от средата на миналия век – изящна, колоритна, много европейска. Не пропускайте и една малка заличка на първия етаж, приютила около двайсетина портрета на известни личности, също дело на Златю Бояджиев. Изложбата е друга (до 12 декември), но също е от колекцията на Боян Радев. И там витае същият дух на нещо позабравено и много артистично.
