И в романа на Иън Макюън „Операция „Сладкоугодник”

Преподавател я вербува като студентка, любовница му е. И веднага след следването е приета в тайните служби. Първата й инициатива там е да състави досие на провинциален училищен директор. Засекли го на сбирка на неблагонадеждни.

Какъв е смисълът? – Ако кандидатства за отговорна работа, няма да го допуснат, това е 1972 г. Момент, в Англия е и в романа „Операция „Сладкоугодник” на Иън Макюън (изд. „Колибри”, превод Надежда Розова).

Героинята е в МИ5, контраразузнаването. В онези години всичко се прави на хартия и стотици патриотки се препитават покрай досиетата. Най-студената война.

Момичето е влюбчиво и тази му характеристика е основен двигател в романа. Заухажва се с колега, обаче й възлагат да зариби млад писател. МИ5 дава тайно пари на организация с името – забележете: „Свободно слово”, тя – на фондация, която ги връчва на писатели: Творете свободно! Очаква се те да се развиват в правилна посока.

Нашенското соцпазаруване на автори чрез контрактации е на този фон нищо повече от приспивна песен. Измисля ли си Макюън? Защо му е, та той обяснява и как с такива инструменти се прави от Оруел световен писател…

Няма отърване от досиетата. Полицията прави на всеки български ЕГН електронно. По-евтино е, но какво е вътре, как се ползва, има ли граждански контрол – казва ли ти някой? Поминъчните досиетолози си траят мъдро – не се е родила фондация, която ще плати такъв „проект”.

Но Макюън е винаги в състояние да стъписа читателя по мостчето „живот – литература – живот”. Читателят се усеща минал по него чак на другия бряг. Как Макюън успява да скрие литературата? На всичко отгоре този път го прави по-твърде усукана формула, но я показва накрая.

А момичето си го бива, няма да го смачкат и с всичката си наивност ще отбележи: „Светът определено беше на път да се превърне в продукт за еднократна употреба”.