Керуак е от онези писатели, които ще те накарат да си хванеш багажа и да тръгнеш на път без посока. Ако някой, някъде, някога е търсил себе си, пътувайки, това е именно американският бродяга, символът на бийт културата.

Той е един от големите (а може би и най-големият) от бардовете на своето поколение - гласът на онези изгубени души, които обитават америка след Втората световна война и търсят смисъла на самото съществуване в наркотици, джаз и литературата.

Керуак дава на това поколение, а и на толкова много след това, "Пътя". Макар да не е единственият голям писател за времето си, той успява да съгради най-добре самата идея за търсенето и намирането.

Мнозина са тези, които ще нарекат "По пътя" своеобразно евангелие на аутсайдерите от средата на XX век. Самото му име се превръща в икона за контракултурата.

Самият му живот е едно голямо търсене. Роден е на 12 март 1922 г. в Лоуел, Масачузетс в семейство на канадски французи, преселили се в в Нова Англия, за да търсят работа. Баща му е ексцентрик по природа, а майка му е властна натура и ревностна католичка, при която той остава да живее през по-голямата част от живота си.

Още от ранна възраст го бележи загубата. По-големият му брат Жерар, който умира от ревматична треска на девет години - нещо, което ще опише по-късно във "Видения за Джерард".

Въпреки провалената си заради контузия стипендия от Колумбийския университет, той остава да живее в Ню Йорк по това време той среща хората, с които по-късно ще пътува из целия свят и които са герои в много от неговите романи - същите тези, които по-късно публиката ще нарече "бийтпоколението: - Алън Гинсбърг, Нил Касиди, Джон Холмс, Хърбърт Хънк и Уилям Бъроуз и т.н.

Прекрасна метафора за живота на Керуак е легендата за написването на "По пътя" - прочутата хартиена ролка от налепени един за друг листи, написани, докато самият писател се поддържа буден с кафе и бензендрин (стимулант, производен на амфетамина). Реално голяма част от съдържанието вече е била написана в неговите дневници от странстванията му из пътищата на Америка през няколкото години преди това.

Издателите обаче не проявяват интерес. За тях езикът, който Керуак използва, е твърде близък до социалните малцинства - до онези, които са твърде бедни, отхвърлени или директно твърде черни, за да се впишат в представите за прието.

Но реално това прави и самият писател - той излиза много извън общоприетото - и като живот, и като писане. Въпреки това, макар и с изисквани редакции, романът излиза на бял свят през 1957 г. и превръща автора си в легенда.

През 2012 г. излезе филм по "По пътя". В него Сам Райли влиза в ролята на Сал Парадайз - алтерегото на Керуак, а Грег Хедлънд играе Дийн Мориарти.

Неговото приятелство с Алън Гинсбърг, Уилям Бъроуз и Грегъри Корсо става емблематично за бийтпоколението. Неговата слава започва неконтролируемо да расте и впоследствие става причина за гибелта му.

Твърде много алкохол, твърде бърз живот и твърде много наркотици. На 47-годишна възраст, след като е написал още доста книги, той умира от стомашен кръвоизлив, причинен от цирозата.

За сметка на това той оставя след себе си думи, които ще помагат на поколения объркани млади хора след това да намират себе си или поне идеята как биха могли да направят това.

Ето и някои интересни цитати за нещата от живота на големия писател:

- "Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!" Как са наричали този тип млади хора в Германия на Гьоте?"

- "Аз се снимах анфас и приличах на тридесетгодишен италианец, готов да убие всеки, който каже думичка срещу майка му."

- "Не знаех какво става с мен, а после изведнъж осъзнах, че беше просто от марихуаната, която пушехме… От нея се раждаше усещането ми, че в следващия миг всичко ще се случи — мига, в който нещата ще се решат веднъж завинаги."

- "Полежахме по гръб, загледани в тавана, и се чудехме защо Господ е сътворил света толкова тъжен."

- "Американска история. Всеки прави онова, което си мисли, че се очаква от него."

- "Този свят ми дължи някои неща, това е всичко."

- "И така ще се потопим в сладкия живот, "защото сега му е времето, а ние знаем какво значи времето."

- "Веднъж леля беше казала, че докато мъжете не паднат в краката на жените си и не замолят опрощение, светът никога няма да намери спокойствие."

- "Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос."

- "В затвора човек си обещава правото на живот."

- "Дали сме паднали ангели, които не искаха да повярват, че нищото е нищо - и бяхме родени да губим нашите любими и нашите скъпи приятели един по един, докато накрая изгубим своя собствен живот за доказателство?"

- "Щастлив. Само по плувки, бос, рошав, в огненочервения зрак на вечерта, пеещ, поглъщащ вино, плюещ, скачащ, бягащ - това е начинът да се живее. Изцяло сам и свободен върху меките пясъци на плажа…"

- "Всички човешки същества са и мечтаещи същества. Мечтите обединяват цялото човечество."

- "Кара ме да се чувствам горд, че така или иначе обичам света - омразата е лесно сравнима."

- "Чувствам се виновен, че съм член на човешката раса."

- "Ще ме обичаш ли и през декември така както ме обичаш през май?"

- "Хубавото на нещата трябва да е, че си имат край."

- "Има и по-лоши неща от това да бъдеш откачен."

- "Когато пораснах, започнах да пия. Защо? Защото обожавам умът ми да е в екстаз."

- "И тъй, докато слънцето в Америка залязва, а аз седя на стария разнебитен кей край реката, загледан в безкрайните небеса над Ню Джърси, и усещам как тази сурова земя се надига в една-единствена невъобразимо голяма вълна чак до Западното крайбрежие, усещам целия този път, който се вие, всичките хора, замечтани в неговата безбрежност, и знам, че в Айова де­цата вече плачат, защото там това им е позволено, и че тази вечер звездите ще изгреят – а знаете ли, че Бог е Мечо Пух? – и че Вечерницата навярно е омърлушена и ръси мъждиви искрици над прерията точно преди да дойде най-черната нощ, за да благослови земята, да почерни реката, да приюти в обятията си върховете и да скъта за сетно последния бряг, тъй като никой, никой не знае на кого какво е отредено освен окаяните дрипи на старостта…"