Край Босфора шум се вдига, годината е 913-а – Симеон пристига. Изобщо няма намерение да завзема византийската столица. Целта му е да й вземе страха и го взима. Подписва се там край стените й мирен договор, с който се възстановява плащането на данък на България, сигурно по-висок, и се узаконява титлата му „цар”, която си е присвоил наскоро.

Първият от походите му до Константинопол, чиято цел никога не е завземането му. Припомня Мирослав Й. Лешка в „Симеон Велики и Византия” (изд. „Агата-А”, превод Галина Томова-Станкева). Единственият опит за изчерпателна биография преди четивото на полския историк е на Иван Божилов от 1983 г.

„Така опасният за империята български цар Симеон се свързва непосредствено със сенаторите, без да се съобразява с императора, за да се приближи до осъществяването на целите си” – Ханс-Георг Бек във „Византийското хилядолетие” (изд. „Прозорец”, превод Иван Попов).

Хилядолетна империя. Идват едни българи, правят си държава на нейна територия и не само не се съобразяват с нея, ами тя им плаща данъци. Да, при Симеон тя не е в най-светлата си кондиция, но четивото на германския историк е въведение във Византийската цивилизация. Не велика сила, а цивилизация. Симеон управлява 34 години. Третата ни държава е вече на 140. За тази възраст едно правилно и самостоятелно политическо решение: Съединението.

Останалото е чудесно синтезирано, както обикновено, от оня: „Няма мърдане!” Как така? – Ето как. Лешка проследява образа на Симеон Велики във византийските и в българските извори. В нашенските името му върви с прозвищата „книголюбец”, „боголюбив”, „христолюбив”, „нов Птоломей”. Какво остава, като отчетем секуларизацията?… „

В нито един момент не съм се стремял към всеобхватност”, предупреждава в началото византинистът Бек. Научно кокетство. Държавност, литература, богословие, монашество, вяра, общество, история на Византия са в един том. Импозантност, която подчертава титлата „Велик” към името на несъобразяващия се с нея български владетел.