През 1983 г. американските компании похарчват $100 млн за реклама за деца. През 2005 г. рекламните разходи достигат $16,8 млрд. Децата са най-уязвимите на реклама, родителите – най-уязвими на техните желания. Най-ефикасното място за такава реклама са училищата.

„Когато търговците щурмуват училищните порти, лишените от средства училища, замаяни от рецесията, бюджетните съкращения и нарастващия брой новоприети ученици, нямат друг избор, освен да ги отворят широко пред тях. Вместо да увеличим публичните средства, необходими за образованието на нашите деца, предпочитаме да продадем времето им и да дадем мозъчетата им под наем на „Бъргър Кинг” и „Маунтин Дю” – Майкъл Сандел в „Какво не могат да купят парите. Моралните граници на пазара” (Изток-Запад, превод Камен Костов, Боян Костов).

„Това е дебатът, който не водехме по времето на пазарния триумфализъм. Резултатът е, че без да си дадем ясна сметка за това и пренебрегвайки този проблем, се превърнахме от общество на пазарната икономика в пазарно общество”, обяснява американският професор, известен с лекциите си на тема „Справедливост”.

Пазарният триумфализъм почна с края на първата студена война и свърши с кризата. И извади на сергията всичко – здравето на хората, духовността им, образованието, сигурността – целия им живот и същност. Резултатът: неравенство и корупция. Сандел описва процеса и настоява за ограничаване на пазара – „в моралните граници”.

От свободен избор ли е когато онзи  продава бъбрека си, за да изхрани семейството, през лавината с изкупуване на застраховки на фатално болни от СПИН, до търговията с вредни емисии в атмосферата. Анализът е убедителен в своя периметър. Кризата огласи обществената тайна, че пазарът не решава проблемите даже „в моралните граници”.

Друга обществена тайна е, че моралът е функция на интереси. Купуването на гласове и наливането на пари в предизборни кампании са едно и също – състезание между пари. Но едното не е морално. Защо ли другото е?