Той носи магия в джоба си и не се страхува да я използва. Бургаски агент на естествена софийска територия или един от най-обещаващите млади автори на българската литературна сцена – това е Мартин Колев.

 

Преди по-малко от година неговата книга „Софийски магьосници“ разбуни духовете. Типичното градско фентъзи с криминални и диаболични елементи, което съчетава хумор ала Тери Пратчет, магия ала Дж. К. Роулинг и дълбочина ала Лукяненко, безцеременно влезе в класациите на най-продавани книги на няколко от големите книжарски вериги.

 

 

Авторът на "Софийски магьосници" Мартин Колев представя чисто нов разказ, специално за читателите на Webcafe.bg.

 

През 2018 г. предстои излизането на продължението на книгата – „Софийски магьосници 2: Самодивите от Странджа”.

 

Специално за Webcafe.bg перото на Мартин прави мощно заклинание с един чисто нов разказ от вселената на „Софийски магьосници”.

 

 

 

 

СОФИЙСКИ МАГЬОСНИЦИ: Няколко месеца по-късно

 

Една сутрин цветовете изчезнаха. Дъждът валеше слабо, но непрекъснато и градът осъмна в сиво. Дърветата в парка бяха посърнали и дори куполите на „Александър Невски“ не проблясваха.

 

На Шестото кьоше също бе мрачно. Неоновите надписи, които обикновено осветяваха „Гладната сврака“, бяха изключени. Едър, леко прегърбен мъж приближи с решителна крачка кръчмата. Огледа табелата с надпис Затворено, след което натисна бравата. Вратата взе че се отвори.

 

Мъжът не носеше връхна дреха – само дебела жилетка, подгизнала от дъжда. Спря на прага, потропа с крака и от крачолите му потекоха водни струйки. Огледа пустото помещение и се запъти към единствената заета маса. Там човечец с квадратни очила се беше надвесил над папка с документи.

 

– Ама че време – каза новодошлият. – Това му беше на лятото, а?

 

Настани се на един стол, свали жилетката си и я метна на облегалката. Отдолу носеше втора.

 

– То пък едно лято – отговори си сам накрая. – Тука е доста пусто…

 

Очилатият отбеляза с молив докъде беше стигнал, и погледна новодошлия.

 

– Пардон?

 

– Днеска, викам, е доста пусто.

 

Очилатият извърна глава назад. Кръчмата изглеждаше прекалено просторна без обичайните тълпи посетители. От далечния ъгъл, откъм кухнята, звучеше тихо радио.

 

– Все пак е единайсет сутринта, сряда – каза очилатият. Това явно не предизвика желаната реакция, защото той подсказа: – Работен ден...

 

Другият махна с ръка.

 

– Ясно, де – малко ли съм работил и аз! Напоследък обаче се отдадох на заслужена почивка – нали трябва някак да оползотворя наградата. Онзи ден Горгоната вика: „Голям си чукундур, вземи ги инвестирай тия пари! Докато се усетиш, ще си ги издухал“. Викам ѝ: „Горгоно, красавице ненагледна, защо да инвестирам, като все ще ме прецакат накрая? Малко ли са ме лъгали през годините?“.

 

Очилатият повтори изненадан:

 

– Наградата?

 

– Наградата, де. Нали от Управата дадоха определена сума на всеки, участвал в битката. Колко точно са парите, аз не мога да кажа, нито дали на всеки са дали поравно. Свилен реши да не го обсъждаме, че току-виж сме се изпокарали. Пък то е ясно на кого са дали най-малко – цял живот ме цакат…

 

Очилатият не отвърна нищо, затова мъжът въздъхна и продължи:

 

– Е, накараха ни да подпишем и някаква декларация там, за поверителност. Било стандартна процедура – да не споделяме с медиите подробности от битката и прочее. – Той поклати глава и добави по-тихо: – Да ти кажа честно, в техен интерес си е да не се разчува. Я са разбрали в чужбина каква каша забърка Управата, я са ѝ спрели кранчето.

 

Очилатият примигна два-три пъти и попита:

 

– За битката на улица „Дъждовна“ ли говорите?

 

– Че как – отвърна с плам другият, – нима е имало други битки в последно време? Някакви малки, местни битки може би, но не и толкова епични – не и такива, в които шайка честни магьосници се изправя срещу зловещ демон, демон от плът и кръв… Не, приятелю, такива битки, за които да пише с големи букви на първата страница на „Магьосническо дело“, определено е нямало!

 

Очилатият се нуждаеше от време, за да осмисли чутото. Той подреди листовете си, прибра ги обратно в папката и каза:

– Извинявам се за въпроса, но… всъщност познаваме ли се?

 

Другият грабна ръката му и я разтръска с мечешки маниер:

 

– Белòта, мен всички ме знаят!

 

Очилатият издърпа ръката си обратно и за по-безопасно я скри под масата.

 

– Е, аз съм данъчният инспектор…

 

Белота се усмихна благосклонно и каза:

 

– Лошо няма – при Горгоната всички са добре дошли.

 

Той посочи към близката стена, на която висеше табела: Заведение за зорници. Отдолу с маркер беше надраскано: и за здрачници, мъглици и изобщо. В този миг шум от паднала посуда огласи кръчмата. Откъм кухнята прозвуча женски глас:

 

– Мамка му магьосническа!

 

Двамата мъже се извърнаха в посока на крясъка и Белота каза:

 

– За вълчицата говорим…

 

Данъчният го изгледа изпод вежди и се провикна:

 

– Всичко наред ли е?

 

Не получи отговор. Кухненската врата се отвори рязко и оттам изскочи русокоса жена, понесла табла. Имаше недоспал вид и черен анцуг на розови ленти.

 

Белота разпери ръце широко.

 

– Добро утро, хубавице! Защо е тъй пусто днес?

 

– Защото още е затворено – отвърна Горгоната.

 

– Затворено ли? – учуди се Белота. – Че аз как влязох?

 

Горгоната го удостои с поглед, който би вкаменил всеки по-слабохарактерен индивид.

 

– Да не би да си използвал магия?

 

Белота допря ръка до сърцето си.

 

– Аз – магия? Толкова рядко ползвам, на практика никога…

 

– Сериозна съм – новите глоби са толкова солени, че набързо ще останеш без награда…

 

Данъчният повдигна плахо ръка като ученик, забравил домашното си.

 

– Пардон. Може да съм пропуснал да заключа…

 

Горгоната присви устни за миг, но бързо ги разтегли в отрепетирана усмивка. Все пак данъчните са си данъчни.

– Не се безпокойте – каза тя. – Белота е... редовен посетител.

 

– Нещо като талисман – добави Белота.

 

Глория сервира чаша кафе, каничка мляко, захарница и кутийка с късметчета. На Белота връчи халба бира, при което той поклати глава.

 

– Какво да кажа? Четеш ми мислите.

 

– Обикновено е една мисъл – отбеляза Горгоната.

 

– Знаеш ли, тъкмо разказвах на моя приятел за битката на „Дъждовна“…

 

– Ако трябва да сме честни… – поде данъчният.

 

– Да, да – спря го Белота, – всичко вече ти е известно. Но друго си е да го чуеш от някой, дето е бил на мястото на събитието. В крайна сметка аз бях главно действащо лице в събитията на „Дъждовна“, знаеш ли, Глория?

 

Съдържателката на „Свраката“ се усмихна още по-широко и още по-престорено.

 

– Знам, как да не знам… Но на твоя нов приятел ще му е любопитно да чуе.

 

Тя се завъртя на пети и потегли обратно към кухнята. Данъчният я изгледа, понечи да каже нещо и в очите му проблесна особено пламъче. Накрая само поклати глава и отпи от кафето си. Белота се наведе към него и каза с особен драматизъм:

 

– Беше страшно. Валеше дъжд, ама не както сега – истински дъжд, като из ведро! Онзи демон сигурно беше избрал улицата нарочно – той си падаше малко зевзек. Не че беше някакъв демон аматьор, в никакъв случай. Като едното нищо щеше да ни види сметката, ако не беше Бриян…

 

Инспекторът разсеяно измъкна едно късметче от кутийката.

 

– Бриян – повтори той. – Това беше оглемагът, нали?

 

Белота кимна.

 

– Първият оглемаг от векове насам. Да беше видял само как изигра проклетия демон!

 

– Бриян Тенев… Писаха за него във вестниците. Това истинското му име ли е?

 

– Тъй си се казва момчето. Страшно талантлив..

.

Инспекторът прехвърли разсеяно гланцираното късметче между пръстите си.

 

- Ама че нелепо име – заключи той. – Такива хубави имена има с Б, и то традиционни.

 

Белота отпи от бирата и облиза четинестата си брада.

 

– Е, и той не остана непокътнат. Не стига, че го писаха по вестниците, ами и вече няма амулет. В момента, дето се вика, и една муха не може да убие с магия, но поне упорства, учи всичко наново. За щастие, си има добра учителка… Не след дълго ще може да смачка и най-злия здрачник.

 

– Господин Белоте – каза данъчният, – вижте сега…

 

– Прав сте, прав сте, така не се говори! Ще може да смачка и най-злия…

 

Белота завъртя очи, все едно верния отговор го имаше на стената. Не беше изключено – напоследък тя беше дори по-надраскана от обикновено.

 

– Демон? – подсказа данъчният.

 

– Точно така, демон. Демоните са зли и ужасни създания, в това спор няма. Впрочем въпросният демон имаше някои попадения…

 

Белота побърбори още малко и спря. Над масата като буреносен облак надвисна заплаха от неловко мълчание. За щастие, точно тогава иззвъня телефонът в кухнята. Чуха се стъпки, а сетне – гласът на Горгоната:

 

– „Гадната сврака“, слушам. Един момент…

 

Кръчмарката влезе бързешком, понесла зелена слушалка. Навитият на спирала кабел се опъна във въздуха, щом я връчи на Белота.

 

– За теб е – каза. – Кога най-сетне ще си вземеш джиесем?

 

– Само пари на вятъра – отвърна Белота. – Който ме търси, ще ме намери.

 

Горгоната се прозина и наведе глава, за да мине под кабела.

 

– И как няма – промърмори, докато се отдалечаваше. – Ти постоянно си тук…

 

– Огън момиче – прошепна Белота и допря слушалката до ухото си. – Белота на вашите услуги.

 

Инспекторът наостри слух, но нищо не дочу от другата страна. Белота викна:

 

– Ванина, откога не сме се чували! На какво дължа тая чест, красавице?... Какво, как тъй? – Той млъкна и лицето му доби сериозен вид. – Добре, разбрах. Веднага тръгвам, айде...

 

Белота остави слушалката, скочи на крака и си навлече мократа жилетка.

 

– Беше Ванина. Изглежда, че Свилен е изчезнал. Отивам да го търся...

 

Данъчният поклати глава.

 

– Идея нямам кои са тези хора.

 

– Чувал си ги, просто сега не се сещаш – каза Белота и тръгна към вратата. После се върна, допи на екс бирата и обърса уста в ръкава си. – Кажи ѝ да я пише на сметката ми. Ще се виждаме.

 

Той отвори вратата, през която нахлу хладен вятър, и изчезна сред сградите на посивелия град.

 

– Довиждане – провикна се след него инспекторът. – Късмет!

 

Известно време той продължи да гледа вратата, потънал в свои си мисли. Сетне въздъхна и каза:

 

– Хайде обратно на работа…

 

Понечи да отвори папката, но установи, че още стиска късметчето между пръстите си. Разгъна го и се усмихна леко. На листчето пишеше:

 

Нов приятел.