Събка Дякова-Чехович е психоложка с 25-годишна практика. Автор е на книгата „Фитнес за женската душа“, а току що излезе новата й книга „Любовта на разведената жена“.

– Вашата книга „Фитнес за женската душа“ имаше голям успех, а сега издадоха новата  – „Любовта на разведената жена“? Имате ли самочувствие на писател или основната цел е да споделите професионален опит и да бъдете полезна на по-широк кръг от хора?

– Целта на моите книги е психотерапевтична, форматът – литературен, така че съм пишещ психолог, това най ми приляга. Писането и психотерапията са много близки процеси – търсят отговори,  развитие, дават различни гледни точки. Четенето е вид психотерапия – оглеждаме себе си в прочетеното, мислим, разширяваме кръгозора си, пластовете на душата ни се раздвижват.

– Защо избрахте това заглавие и тази тема? Не смятате ли, че стеснява читателския кръг?

– Заглавието дава ясна насока за какво иде реч в книгата. Вероятно стеснява читателския кръг като възраст. Нормално е за едно 18-годишно момиче разводът да не е актуална тема и слава Богу, че е така. Но любовта е най-актуалната, най-древната тема в литературата и изкуството – още от времето на Троянската война. Всяка култура има свой прочит на любовните отношения и тяхната проблематика. Описала съм любовно-семейната историята една съвременна средностатистическа българка. Тя няма име, може да се казва Събка, Ваня, Люба, Мария, Венета… В нейната история са втъкани проблемите, преживяванията и емоциите на всяка една от нас, без значение дали е женена, неженена или разведена. Вярвам, че книгата ще намери читателите си.

– Какво ще кажете на мъжете, които могат да се почувстват пренебрегнати – няма книга за разведения мъж?

– В „Любовта на разведената жена” мъжът е представен като „супер пич”. Ще открият много ценни неща за себе си и по-добре ще разбират жената до себе си.

– Дали не се опитвате да разрушите мита за здравата семейна клетка, която е в основата на обществото?

– Здравата семейна среда не е мит – тя е наша първична психо-биологична потребност, емоционалната ни храна, коренът ни. Без нея ние сме осакатени. Не трябва, не може да се руши! Опитвам се да покажа нещата, които разболяват семейната среда и така я превръщат в клетка: илюзиите, самозаблудата, любовта по подразбиране, нереалистичните очаквания, мълчанието, привикването, загубата на мечти, сексът по задължение, подмяната на „да бъда” с „да имам”, приемането на другия като даденост, обезличаването на себе си и другия в неяснотата на „Ние”, живеенето по модел „Как трябва”, страхът от загуба на сигурност, „Какво ще кажат хората”… Опитвам се да покажа болестите на връзката, капаните които сами си поставяме и влизаме. И да, права сте –  разрушавам. Разрушавам мита за формулата на единство „Няма аз, няма ти, има Ние”. В нашата култура, в съвременния свят това не е формула за оцеляване, а за обезличаване, анихилация на личността. Но давам алтернатива: „Ние” без „Аз” е равносилно на унищожение за теб като личност, за връзката и за любовта.

– Да живееш според очакванията на другите създава дисонанс, който според вас категорично няма да донесе щастие и ако продължи по-дълъг период, ще доведе до криза на личността и загуба на самочувствие. Какво ще кажете на хората, за които разводът е свързан с край, с разрушение и депресия?

– В книгата съм казала: „Когато се развеждах, не мислех за нищо, скована от шока. От брака излязох непозната сама на себе си, в един непознат за мене свят, сред хора, които уж познавах, но които също се оказаха непознати. На 44 години, след близо двадесет години моногамен за мене брак, трябваше наново да наредя пъзела на живота си и да се науча да живея без „Ние“, само с „Аз“”. Това е книга за процеса на съзидание след разрушението. Процес на трансформация на личността и – отбелязвам специално – героинята не тръгва на психолог, не се запилява в Индия, Бали или на някое друго модно място за уж духовно пробуждане, а се вглежда в себе си, анализира, преосмисля живота си, улавя всеки полъх на промяната и така наново нарежда пъзела на живота си.

– В книгата се говори много за любовта, която съпътства живота ни дори тогава, когато липсва. Каква е вероятността да открием любовта на живота си сред толкова много хора?

– Отговорът е даден от ОнзиКойтоУправляваЖивота: „Вяра, надежда и любов” – това е свещеното триединство, емоционалната алхимия, която преобразява вероятността в реалност. Бленуването, търсенето на „принца” или „принцесата”, ако не е подплатено с любов към себе си, вяра и надежда, ще си остане просто едно празно бленуване. Отново ще цитирам от книгата: „…Имам любовта към себе си – изградена, осъзната, подплатена със самочувствие и търпеливата вяра, че някъде там, във време-пространството на моя живот, той ще дойде”.

– А как да се предпазим от опасността да превърнем любовта в навик и да не станем нейна жертва?

– Не съм от психолозите, които пишат книги със съвети какво и как да се направи или да не се прави, за да стане или да не стане еди-какво-си. Точни рецепти няма. Живеенето по правила не е истинско живеене, това е правилният начин да се объркаш, а после да изпаднеш в криза, депресия, болест. Важно е човек да усеща промените. Липсата на радост от живота е индикация за дълбока вътрешна криза.

Важно е в такива моменти човек да се центрира, да погледне в себе си и да си зададе някои много прости въпроси: „Какво става с мен сега? Обичам ли човека до себе си? Чувствам ли се обичан?” Това е момента на откровението – първо пред себе си, после и пред другия. Осъзнаването е повратната точка за промяна. За съжаление много хора не успяват, не искат да осъзнаят своята истина, страхуват се от нея, заблуждават се, оправдават се и просто обвиняват другия за батака, в който заедно живеят. Ето така любовта става жертва.

– Съветвате поведението ни да бъде ръководено от собствените ни чувства и да се базира на личните ценности, а не на стереотипите на обществото?

– Да, така е. Това е основното послание на книгата: силата да се променяш, да заменяш стари модели с нови, да се прощаваш с миналото и да живееш в настоящето, да станеш след падането. Стереотипите на обществото са дълбоко втъкани в пластовете на нашата психика, това са архетипни модели, част от социалната ни същност. Неизбежно е да не ги следваме. Лошо е когато сляпо се придържаме към тях, потискаме личните си потребности и не усещаме кога от сигурност те стават окови: „ Когато всичко е „така, както трябва да бъде“, човек започва да се държи така, както трябва, а не така, както иска. Дори не се запитва какво иска. Влиза в кутийката „трябва“, където всички очаквания на всички са изпълнени, и се чувства сигурен и защитен. Щрак. Катинарът на кутийката се заключва. Всичко е така, както трябва да бъде. Недоволни няма. Всеки играе ролята си на щастлив, затворил очи за себе си и за другия. Най-пагубната роля. Потискането на личните потребности е като бомба със закъснител, изгърмяват все някъде: във връзката, здравето или професията.

– На всички ни се е случвало в определени моменти от живота да се объркваме и изгубваме в себе си. Въпросът е как по-безболезнено да преминаваме през кризисните периоди?

– Човек не е константна величина, не е вещ, не се изгубва и намира, човек се съгражда всекидневно. Кризите в живота са сигнал, че е нужна промяна – отново съграждане. Така е, няма край този процес, орисията на Сизиф е човешката орисия. Няма безболезнено преминаване през живота, няма безопасен живот. Страданието е част от пътя ни, от нас зависи обаче дали ще се превърнем в страдалци или ще се учим от трудните етапи. Страданието е цената на израстването. Това е смисълът на болката, безсънните нощи, депресията… за да достигнеш до най-добрата своя версия. Това, което прави по-леко преминаването ни през тежките житейски етапи е осъзнаването, работата със себе си, превръщането на кризата в катарзис, на провала в урок, на страданието в учител.

– Май, все пак, любовта е всичко, от което се нуждаем?

– Така е, всички знаем, че е така, пише го в Библията, а Джон Ленън го пееше. Любовта е отговорът, но лошото е, когато вече не я чувстваме, а се оправдаваме с нея, манипулираме, внушаваме вина и създаваме зависимост… Любовта е най-доброто обяснение и най-доброто оправдание, особено за брака, или я търсим като спасение: Търсим новата любов като лекарство за наранената си душа. Любовта е всичко от което се нуждаем, но НЕ всичко, което наричаме любов, е любов. За това много подробно съм писала в „(Не) Всичко е любов”, текст, публикуван в сайта ми (виж тук).

– Кой избор във взаимоотношенията ни, от психологическа гледна точка, е за предпочитане – компромисът, истината или свободата?

– Комбинацията от трите, магичната алхимия на тези три елемента: компромиса, откровеността, свободата да бъдеш себе си е формулата за хубави отношения. Това не е комбинация от константни величини – никоя не е по-малко или по-важна от останалите. Необходимо е да бъдем гъвкави: когато е нужно да правим компромис – но ясен, изговорен, осъзнат компромис. Друг път – да бъдем откровени до болка, истината боли – за това хората не обичат да я изричат и чуват, но точно за това тя е катарзисна. Катарзиса води до промяна, израстване, надграждане. Свободата да отстояваш личното си Аз дори на цената на обвинението в егоизъм, означава да поемаш отговорност за себе си.

Една от характеристиките на зрялата личност е способността да се променя постоянно. Карл Густав Юнг нарича този процес индивидуация – разгръщане на пълния потенциал на личността, достигане до най-добрата своя версия. В тази така банална история – брак, изневяра, развод – героинята на книгата върви по този път. Съвсем не ѝ е леко, но от една напълно смазана психически жена, тя се трансформира в зряла, самоуверена жена, радва се на живота и гледа към бъдещето с вяра.  Получава се, в живота нещата винаги се получават, когато положим правилните усилия. Пожеланията се сбъдват. Може не винаги да са по начина, по които искаме, и във времето, което определяме, но това, което сме заложили в душата и главата като желание, намира своя път.