„Лауридс Мадсен беше ходил в Рая, но се върна на земята благодарение на ботушите си. Не стигнал чак върха на клотика, едва долната рея на гротмачтата. Но застанал пред Райските порти и видял свети Петър, макар пазачът на входа към отвъдното да му показал само задника си. Лауридс Мадсен трябваше да е умрял. Но смъртта не го искаше и той просто стана друг” – първите редове от „Ние, удавниците” на Карстен Йенсен. На български последните са след 821 страници (изд. „Жанет 45”, превод Мария Змийчарова).

Нищо латиноамериканско, Йенсен е датски писател. Този Лауридс попада в германски плен, средата на XIX век, после изчезва, синът му тръгва из Тихия океан да го търси, намира го на Самоа. После този син открива, че кошмарите му се сбъдват, така вижда бъдещата Първа световна война. Втората ще преживее следващ потомък.

„Романът е вдъхновен от историята на Марстал между 1848 и 1945 година и до голяма степен я следва. Използвал съм традиционни родови имена в града, но съм разбъркал картите така, че всяка прилика с живи или починали хора е случайна”, обяснява Йенсен.

Марстал е родният му град. История е на неговите хора. Морски хора, както загатват и първите редове. Мъжете плуват, жените чакат: „Те пронизват сърцата ни като с нож, докато се сбогуваме на кея. Ние пронизваме сърцата им като с нож, когато тръгваме. Така сме свързани. С раните, които си нанасяме един на друг… Всеки в града ни си има история, но не я разказва сам. Авторът има хиляда очи, хиляда уши и петстотин писалки, които безспир си водят бележки”.

Планина от фабула. Читателят недоумява как Йенсен се е справил само с 500 писалки. Зад които са неизмеримите му литературна и историческа култура. Култура, не начетеност, начетеността не е условие, а само инструмент…

Чудото на европейския роман да се възпроизвежда на какъвто и да било език и с какъвто и да било сюжет. Датският се ползва от по-малко хора, сравнено с българския. И забележете: дебют за Йенсен. Значи чудо на квадрат.