„Йордан Матев имаше красив глас и се случваше спонтанно да се изправи и да почне да рецитира Теодор Траянов или Николай Лилиев. Ставаше тихо, всички го слушаха в захлас. По това време той играеше Тибалт в „Ромео и Жулиета” и вече беше направил и ролята на Борис Морев във филма „Тютюн”.

Беше голям артист, звезда, хората се обръщаха след него, момичетата от Балетното училище му пишеха любовни писма. Спомням си, че понякога ставаше от масата, за да отиде до Операта и да чуе някоя любима ария, обичаше „Турандот”. Връщаше се възхитен и ние чакахме да разказва” – това в кафене „Славянка”, 60-те години и в „По дирите на изчезналите софийски кръчми” на Павлина Делчева – Вежинова (изд. „Кибеа”).

„Не е пътеводител. Става дума за тези кръчми, които аз и моите приятели сме посещавали и то през определен период от време, предимно през 70-те и 80-те. С малки изключения съм писала само за такива, в които съм сядала поне веднъж”, обяснява авторката. Ползва и чужди спомени, като горния цитат.

Лична книга, всеки друг би я написал по различен начин и нормално. Под „кръчма” тя разбира всичко от рубриката „заведение” – и сладкарница, и кафене, и клуб… Където се влиза „не за да убиеш времето си, а да се срещнеш с хора, да говориш за това, което те интересува…”

Авторката е израсла между масите на Руския клуб и Клуба на журналистите, дъщеря е на огромния писател Павел Вежинов и има какво да помни.

Окончателно минало ли е атмосферата „Славянка”? У нас не се чуват социалните психолози, а тяхна грижа е да обяснят ликвидирането на кафене-културата с прохождането на сегашния ни капитализъм. Еднакъв му е коренът с персоналната агресия, около която се тръшкаме. Четива като това са повод да се обмисли, а не да се прави мръсна дума от „носталгия”.

Не е вярно, че посетителите на „Шапките” „гледаха със скрита завист към бавно крачещите по „Солунска” класици и навярно са си мечтали да са на тяхно място”. Но Делчева-Вежинова не е влизала там, простено й е.