Ако в ония години сме чели или гледали произведения, създадени от свободни хора, това е било благодарение на някои редактори

Иван Кулеков е замислен и съсредоточен. Рядко дава интервюта и за пръв път проговаря за своите младежки карикатури и текстове, за хора, които са го съпровождали и са помагали в пътя му; през младежките илюзии и надежди за едно по-добро време и едни по-добри хора.

Иван Кулеков е роден през 1951 г., следва философия и българска филология в Софийския университет. Работи 18 години до 1992 г. в редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското национално радио.  От 2001 г. досега е сценарист в „Хъшове“ и „Шоуто на Слави“.

Първата му книга „На нов ред“ излиза през 1985 г., за публикуването й, дълго време обмисляно от тогавашните литературни власти, Кулеков чака 7 години. Следват книги като „Ръкописи“, „Остават два живота“, „История на Болгаpia”, „Без време, без адрес без ред“, „Фотописи“. Най-скорошната„Разумът на съня“, е от 2015 г.

За времето си Кулеков е новатор в смесването на изображение и текст (виж тук). Първите му книги побират кратки текстове, някои от които са като афоризми, свързани с негови рисунки, образувайки единен смисъл, идващ от спойката на рисунка и текст. Към отделни рисунки има по една дума, добавена на ръка.

– Първата си карикатура рисувате на 16 години, после започвате да пишете. Може ли да разкажете за това начало?

– Бях 16 годишен ученик в Техникума по индустриална химия в Русе, когато направих първата си карикатура – едно човече казваше нещо на друго човече. Сега, 50 години по-късно, се чудя какво ли ме е подтикнало. Или родовото ми чувство за хумор е търсело някаква по-особена изява или суетното желание да се ударя с юмрук в гърдите. Вероятно и двете. Занесох карикатурния си опит на Димитър Керелезов, който редактираше хумористичната страница на окръжния вестник.

Той хареса едното човече, а за другото ми каза да работя още по него и след седмица да се видим отново. Следващата седмица изряза двете човечета, залепи ги едно до друго, написа нов текст под нескопосаната ми рисунка и я отпечата. Ако беше изхвърлил драсканицата ми в коша - единственото, което тя заслужаваше - сега нямаше да давам това никому ненужно интервю. Срещата с Керелезов беше съдбоносна за мене, защото след нея тръгнах по една пътека, по която срещнах забележителни, велики личности: Йордан Радичков, Виктор Пасков, Рангел Вълчанов, Ванга, Артър Милър, Тео Ангелопулос, Сергей Горбачов… Не казвам, че не бих написал някакви книги, а не бих се срещнал с такива хора. В моята “творческа” биография не са важни книгите или пиесите ми, а човеците, които срещнах. И все се питам кои са сега редакциите и кои са сега редакторите, които биха се заели да отглеждат с любов и търпение зрънцето талант, който вятърът случайно довява до тях. Нямам отговор.

– Какво значение има карикатурата за стила ви, за изграждане на личността ви?

– Правейки карикатури не се научих да рисувам, а да пиша. Кратко. Да изразявам една идея с възможно най-малко думи. Да се опитвам да постигна в един текст ефекта на карикатурата без думи. В рода ми има художник, чичо ми Пенчо Кулеков, (бел. ред. – един от доайените на екслибриса у нас), но от него не съм се влияел, влияеха ми карикатурите на  Борис Димовски. Опитвах се да пиша текстове, чиито смисъл да бъде в подтекста. Не само аз, всички сатирици, играехме на тази игра с цензурата. А играта винаги е свобода.
Подтекстът изчезна след 10 ноември, а заедно с него се стопи и цял един дълбочинен пласт в сатирата. Тя постепенно се оголи и превърна в най-елементарно порно.

– За публикуване на първата ви книга, „На нов ред“, чакате 7 години. Искате ли да говорим за нея, за творческите и другите перипетии?

– Първата ми книга, която написах като студент, съдържаше кратки афористични миниатюри. Връщаха ми я от издателствата поради различни причини. „Ама това не е за отдел “Проза, това е за отдел „Поезия“. На следващата година: Ама това не е за отдел “Поезия”, това е за отдел “Проза”, На следващата година: „Ама афоризмите не могат да бъдат първа книга на един автор, могат да бъдат последна” и т. н. Обикновен социализъм.

Мислех, че никога няма да имам книга. Докато моят приятел Красимир Машев не стана редактор във варненското издателство „Георги Бакалов” и не пое риска през 1982 г. да издаде текстовете ми. „Гражданска смелост” през онези години не беше куха фраза. И тя се проявяваше не толкова от авторите, колкото от редакторите. За редакторите беше отговорността, за авторите „славата”.

„На нов ред” ми е донесла и най-върховното удовлетворение като писател. Съпругата на алпиниста Людмил Янков един ден ме намери, за да ми каже през сълзи, че когато той е тръгвал за Еверест, в малкия си багаж е сложил и моята книжка.

– Дълго време сте работили в Националното радио. Какъв беше този период?

– Работих 18 години в редакция “Хумор, сатира и забава” пак благодарение на пътеката, по която тръгнах като ученик. Да минават дните ти сред хора, имащи чувство за хумор е изключително щастие. Това не може да се купи с никакви пари. Нямаше „творческа” завист, нямаше клюки, доноси, единственото, което се чуваше от редакцията ни беше смях. Там се срещнах и започнах да пиша за Татяна Лолова, сърдечното ни приятелството продължава и до днес. Дълги години правих едно предаване със Стефан Данаилов като водещ – „Звезди посред бял ден”, записът му не беше работа, а празник.

Поради това, че за системата по-важно беше написаното слово, киното, театърът и телевизията, хумористичната редакция на радиото съществуваше като остров на творческа свобода. „Смешки някакви”, „Кой чул, кой не чул…” Разбира се, предаванията минаваха през едни „наблюдаващи”, но това до последните 2-3 години на режима беше по-скоро чиновническа формалност. Ако правехме някакви „гафове”, последствията от тях се поемаха от изключителната ни главна редакторка Катя Воденичарова.

Заради едно мое предаване я наказаха от отдел „Култура” на ЦК на БКП. Бях цитирал една неграмотно написана глупост от популярните тогава във всички магазини „Книги за похвали и оплаквания”.  Проблемът изникна от това, че оплакването беше написано от сина на някакъв партизанин и баща му подозираше, че „Книгата за похвали и оплаквания” ми е дадена  от член на друг партизански отряд, с който отрядът на бащата в продължение на  45 години води борба за власт. Разбира се, за да не се допускат случайни грешки, спряха предаването. Обикновен социализъм. И пак казвам, че ако в ония години сме чели, слушали или гледали произведения, създадени от свободни хора, това е било благодарение на редактори като Катя Воденичарова.

– В какво вярвахте тогава, като млад писател в края на социализма?

– Вярвах, че всичките ни проблеми в живота идват от системата. Тя беше основният ми дразнител и на него реагирах съвсем инстинктивно с това, което пишех. Вярвах, че ако сме свободни, всички ще бъдем добри и щастливи. Затова времето след появата на Горбачов през 1985 г. до падането на стената през 1989 г., време изпълнено с осезаем духовен подем, преживях като един от най-щастливите периоди в живота си. През август 1989 г., пак благодарение на риска, който пое върху себе си Красимир Машев, излезе сатиричната ми книга “Ръкописи”, която се разпродаде за часове.

(Преди две години поетът Пламен Дойнов, който работеше с архива на ЦК на БКП ми даде една машинописна страница: „Справка относно книгата „Ръкописи” – изпратена до отдел „Средства за масова информация” на ЦК на БКП. В тази „справка” писателят Владимир Голев съветва ЦК да не предприема „особени мерки” към автора и издателството, тъй като, цитирам, „Имаме опита от други подобни книги – например на Радой Ралин – при които острата реакция към някои негови произведения засили интереса въобще към творчеството и личността му”.)

По същото време театър „Диалог” на режисьора Бойко Илиев след шест месечни „тайни” репетиции направи  генерална репетиция с публика на пиесата ми „Това е абсурд”, която моментално бе спряна от цензурата. В нея се осмиваше Тодор Живков.

Споменавам това не за да се пиша и аз дисидент, а като свидетелство за последните гърчове на комунистическия режим. Дори в някаква степен съжалявам, че през всичките онези години се опитвах да проумея същността на стената, която ни обграждаше, а не виждах същността на човека. Бях забравил, че литературата е човекознание, а не „стенознание”. Може би, ако се бях вглеждал повече в човека, нямаше да преживея това разочарование, което изпитах когато стената падна, пушилката се вдигна и видях човека като едно настръхнало егоистично животно. Нямам предвид изключенията, чиито портрети висят в училищните коридори.

Ние сега живеем с мисълта, че демокрацията ще бъде вечна, както преди живеехме с мисълта, че системата ще бъде вечна. Моето поколение разбра, че това не е така, страхувам се, че ще го разберем още веднъж.

– Неотклонно се интересувате от т. нар. социални теми, свързани с нас, с обществото ни. Какво мислите за една статистика от 2011 г., според която към онзи момент за около 58 години са правени около 6 милиона аборта…

– Какво да кажа, наистина е ужасно! Но не ми се иска да мисля за тези хора като за статистика… Нека си представим как тези аборти са били преживени от всяка една от тези жена, от всяка една двойка,  ужасът е непоносим. Не знам, може би една от причините човек да създава деца, е защото се опитва да се справи с мисълта за смъртта.  В детето си той вижда своето безсмъртие. (Както и в творчеството, между впрочем.) Има много причини за тези аборти – и икономически и междуличностни – но една от тях е примирението пред смъртта. Отчаянието. Загубването на смисъла от живота. Липсата на перспектива не само пред тебе, но и пред децата ти. Но това е тема за книга, не за интервю.

– Как се променя обкръжението ви с течение на времето?

Кръгът от хора, с които общувам, става все по-тесен. Но се радвам на приятелства, които издържаха както на социализма, така и на демокрацията. От години не давам интервюта, те пораждат само раздразнение в читателите. “Тоя пък за какъв се мисли!” Сега говоря пред вас най-вече заради редактора на e-vestnik Иван Бакалов, с когото имам такова приятелство.
Както и преди 50 години продължава да ме занимава връзката между визия и текст. Който е чел книгите ми “Фотописи” и “Разумът на съня” знае какво имам предвид. (Последната книга „чака” в издателството на Божана Апостолова “Жанет 45” цели 3 дни.) Намирам и смисъл да правя филми за хората, които срещам по моята пътека. Това, че работя в телевизия не ме прави известен, а отговорен.