Изпуснал нашумял филм и се наложило да го гледа в предградията на Буенос Айрес. Ала след прегледа на сцената излязъл духов оркестър от 100 дами и почнал военни маршове.

Отвратително, на всичко отгоре свирели една трета, останалите, по-хубавите само държали инструментите. А публиката в салона явно се събрала за оркестъра, не за филма. Изгледал и него, но с гадната мисъл за станалото.

После седнал на едно място за джин физ: „По средата на втората чашка почнах да разбирам” – кръглата абсурдност „и самият той, набутал се в нещо, което не го засяга. Почувствал като че ли му е дадено да види най-после действителността. Един момент от действителността, която му се била видяла лъжлива, защото била истинската, която сега не виждал. Това, на което току-що бил присъствал, било вярното, тоест лъжливото. Престанал да чувства възмущението, че е заобиколен от хора, които не били на мястото си, защото в самото съзнание за друг свят проумял, че това видение можело да продължи…”

Фрагмент от разказ на Хулио Кортасар в „Край на играта” (изд. „Агата-А”, превод Румен Стоянов, Стефка Кожухарова). Примитивно е той да се ползва за ключ към обясняване на Кортасар, великият Кортасар не е толкова елементарен, но е повод за припомняне на литературното време.

Сборникът е от 1956 г., време на надежди и съмнения. Пуснете сега телевизора – има ли нещо различно от безапелационния тон? Всичко е ясно на всички, предварително е известен отговорът на който и да било въпрос, а неизвестното остава в полето на куриоза. Онзи джин физ е само инструмент за осмисляне.

Днес телевизия и електронни мрежи заместиха кафенето и кръчмата, отделният човек участва в осмислянето виртуално, сиреч се е освободил доброволно от тази дейност. Неговият свят е събран в мобилния му телефон.

Защо обаче Кортасар и днес парализира читателя с 6-те страници обличане на пуловер? Простият отговор: литературното време на великия писател е вечността. Пределно тривиално, а по-сложният отговор ще го дадат по-умните.