---

Художникът Любомир Йорданов изработи уникален декор за „Хофманови разкази“, чиято премиера е на 22 май в Софийската опера. Сценографът дойде от Париж специално за постановката. В конструкцията, която е изградена на сцената, личи асансьор, който майсторски е вплетен в сюжета на операта.
Любомир Йорданов е познат на оперната публика с постановки, оставили трайна диря в развитието на оперния жанр у нас. Става дума за мащабните продукции на Пламен Карталов на площада, както и за заглавия, реализирани на хълма Царевец във Велико Търново.
Любомир Йорданов е един от най-големите български графици и сценографи. Работи 32 годишни като главен художник в БНТ. Негов е декорът поне на десет излъчвания на „Златният Орфей“.
Творецът е син на известния художник Владимир Йорданов. Съпругата му Здравка Олекова е известна керамичка. Техният син Стефан, който е график и преподавател, живее и работи в Холандия. Дъщеря им Даниела, също художник, живее в Париж, където преподава.

---

- Г- н Йорданов, вие направихте уникален, но твърде скъп декор за „Хофманови разкази“. На сцената има дори асансьор! Как се справихте с парите?
- Стотинка не съм похарчил за декора. Взехме го готов от Марибор, където „Хофманови разкази“ на Пламен Карталов върви с много голям успех. Карталов е цар на тия работи – знае от кого какво да вземе, как да го поиска, за да не му откажат! Така се случи и с тази постановка. Докарахме конструкцията от Марибор, тук се наложи да поръчаме само дребни неща – маска, завеска, стол. Разбира се, всичко трябваше да се нагоди към сцената на Софийската опера. Асансьорът, за който стана дума, се вписва в сюжета на творбата, която има дълбок философски смисъл. Трудно е да се обясни, трябва да се види.

- Отдавна не сте поставяли на софийска сцена. Какви впечатления провокира у вас срещата с екипа на Софийската опера?
- Пламен Карталов като директор на операта направи няколко, бих казал, героични стъпки. Спектаклите му са пълни, идват и млади хора. А на площада събира тълпи от зрители. Но една птичка пролет не прави, той трябва да бъде подкрепен от управляващите в България. Пък и е крайно време те също да започнат да ходят на опера. Както е в Словения – там на оперни спектакли можеш да срещнеш цялото правителство!
Трябва да си върнем големите певци на софийска сцена. Защото оперната публика робува на хубавите гласове и има право. В Марибор например има великолепни български артисти и оркестранти. Да кажем, колоратурката Петя Иванова, която игра у нас в „Лакме“. В Словения я носят на ръце, а тя е отдадена на изкуството си изцяло. Но за да дойде отново в София, трябва някак да ни включи в графика си. В оперния свят всичко се планира по 2-3 години напред. Стигаме до въпроса за мениджърите в театъра. Изобщо изкуството и финансите така са преплетени в съвременния глобален свят, че е трудно да кажеш кое от двете е по-важно.

- Навсякъде по света операта страда от кризата. Усетихте ли я и вие, докато пътувате из Европа?
- Криза има, но въпреки това залите са пълни. Операта като вид изкуство наистина е лукс за една столица. Но лукс, който заслужава да бъде поддържан. В градовете с най-силно развита оперна традиция театрите са поддържани и дотирани от държавата – там се играят традиционните оперни автори Верди и Пучини. Правят се грандиозни постановки, които гълтат много средства.
У нас оперните театри са малко, така че не е чак толкова трудно да бъдат поддържани на ниво. Защото са изключително необходими като средища, където се култивира вкусът на публиката.
Трябва да се мисли и от друга гледна точка - ако оставим публиката да задоволява потребността си от зрелища само от телевизията, тежко ни и горко! Страх ме хваща, като гледам продукцията на нашите телевизии! В Западна Европа не е така – и в Италия, и във Франция, и в Испания има някакви етични норми, които се спазват. Ние сме освободили екрана до такава степен, че се е стигнало до слободия. Жалко за младите, които прекарват пред телевизора по-голяма част от свободното си време!

- Твърде критичен сте! Как според вас да привлечем младата публика?
- В Западна Европа това се случва благодарение на мюзикъла. Например в Хага на пълен салон върви мюзикълът за Тарзан с музика на Фил Колинз. Салонът, 1800 места, е пълен три месеца напред, билети няма. Цените – средно по 250 евро, има и евтини, разбира се, по 35-40 евро, на последния балкон. Най-печелившият театър в Париж е „Магадор“, собственост на бизнесмени, които са правили телевизия. Млади хора, смели. Единият, режисьор, другият – редактор. Имат и опит, и усет. Ликвидират телевизията и влагат капиталите в живия театър. В много зрелищни мюзикъли. Затова няма празно място в „Магадор“.

- Но това също е комерсиализация на сценичното изкуство?
- Разбира се, че е комерсиализация! В Париж например всеки ден се изсипват два милиона туристи. Съответно градът им предлага много зрелища, от които печели. Едно време там се въртяха два големи зрелищни спектакъла в Гран Лидо, с по стотина балерини – единият в по-ранен час, другият – късно вечерта. Сега спектаклите се въртят по цял ден – от сутрин до вечер. Разбили са шоуто на по-малки представления – примерно среща с част от балета, разговор със сценографа, няколко номера с два-три прожектора. И за всичко се плаща! 24 часа вървят спектакли с входни билети!
Ние неминуемо трябва да се приобщим към тази практика, защото целта ни е също да привличаме младите. Трябва обаче да се търси добрият баланс.

- Вие успешно работите като художник в различни градове на Западна Европа. Неотдавна в Овиедо открихте голяма изложба литографии, която имаше голям международен отзвук. Как го постигате??
- С труд. Изложбата в Овиедо бе съпътствана и с лекция. Интересът бе много голям. Испанците са ни близки – отворени за всичко, добронамерени. В Мюнхен, в една от най-големите клиники, също направих голяма изложба. Защото клиниката разполага с великолепен собствен салон за подобни събития. Вернисажът бе организиран великолепно, с оркестър, с коктейл. А пациентите имаха възможност да разгледат картините, да поговорят с мен. В Париж също имат такава практика – например в прочутата клиника „Клод Бернар“ различните етажи са кръстени на имената на импресионистите. Има етаж Ван Гог, има етаж Реноар. И всичко е потънало в репродукциите на тези велики творци. Това въздейства лечебно – и да си тежко болен, не мислиш за болестта. Добре е, когато боледува, човек да не се травмира прекалено, а да се наслаждава на нещо красиво. Повече отвсякога хората на изкуството сме призвани за решаването на болезнените проблеми, които се стоварват върху света. В този смисъл и най-малкият успех е от значение за един автор.

Интервюто взе Елиана Митова