В „Лампата на Аладин и други истории...” чилийският писател Луис Сепулведа отправя покана за приключения. Обещани срещи, които няма да се състоят; любовни истории, продължили с години, стари хотели в кътчета, които привличат необикновени пътешественици; хора с необичайни съдби, които обикалят света. Сепулведа разказва с лекота, която потапя читателя в един далечен свят и неусетно го приобщава към него.
Подобно на Габриел Гарсия Маркес или Исабел Алиенде авторът слива в едно хармонично цяло привидната невинност, истинската мъдрост и пищното разточителство на джунглата.
Луис Сепулведа е роден на 4 октомври 1949 г. в град Овале. В младежките си години той е лидер на студентското движение в Чили. По-късно работи в културния отдел в администрацията на Салвадор Алиенде. След преврата на генерал Пиночет през 1973 г. Луис Сепулведа е арестуван, осъден на 28 години затвор и хвърлен зад решетките в каторга за политически затворници. Благодарение на кампания в световен мащаб, организирана от „Амнести интернешънъл“, през 1977 г. Сепулведа е освободен. Той заминава в изгнание и обикаля Латинска Америка. Работи в джунглата по проект на ЮНЕСКО, а през 1979 г. се присъединява към международен отряд, който се сражава в Никарагуа. В началото на 80-те години на XX век Сепулведа се установява в Германия и известно време работи като шофьор на камиони. По-късно седмичното списание „Шпигел” го ангажира като военен кореспондент в Ангола. Сепулведа прекарва доста години в Африка и описва разгромяването на елитните войскови части на Южноафриканската република. В момента Луис Сепулведа живее в Испания.

Аладин Гариб не беше много сигурен за името си, но пък чудо голямо, все някак трябваше да се казва този палестинец, слязъл в Пуерто Еден, след като беше преплавал лабиринта от канали, които се стичат в Магелановия проток. Още щом стъпи на сушата, развърза вързопа долни гащи, фланели, недосегаеми за ледените ветрове от Южния полюс; къси чорапи, изтъкани от най-чистата вълна на големия остров Чилое; немски игли, конци от Томе и шарени копчета. Всичко това беше много по-съблазнително за кавескарите, отколкото джунджуриите, които хървати, уелсци, чилийци и други хора, дошли незнайно откъде, им предлагаха в замяна на това да ги заведат до заливите, където раждаха морските мечки, защото белите кожи на новородените ги привличаха повече от хубавите морски деликатеси и другите съкровища на каналите.
Испанският му, с тежък източен акцент, беше причината евентуалните купувачи веднага да го нарекат "турчин" и свикнал с простодушието на южняците, той не се опита да обясни, че обикаля от остров на остров, продавайки дрехи, шивашки потреби, ножове и тигани, защото странстванията, започнали от дядо му, носеха белега на безкрайните бягства. Единствената му утеха бе да проклина отоманците, без значение дали си спомняше, или не първопричината за тази омраза, която се бе превърнала в безобиден навик, защото дългите години в изгнание тушират със забрава всички страсти.
Така Турчина продаде част от стоката си, без никой да го попита как се казва. Хвалеше неуморно доброто качество на гащите, които колкото и да се перат, никога не се свиват, за разлика от органите на мъжеството - добавяше. Изтъкваше качеството на меките фланели, чиято топлина разнежваше сърцата, които предпазваха от суровия патагонски климат. Съобщаваше цената на пакет игли, изковани в далечните стоманолеярни на „Солинген“, или на дузина копчета, добити благодарение на мудността на някоя водна костенурка, а хората от Исла Уелингтън преценяваха мълчаливо, премисляха думите му и накрая бъркаха в джоба си, без да се съобразяват с ритуала на търговията - задължителният пазарлък, който придава на търговеца ореол на добродетелен човек, способен да се откаже от печалбата, а клиента превръща в пример за лукавство, с което оценява онова, което не може да произведе сам.
За малко по-малко от час Турчина олекоти товара си с помощта на двайсетимата или повече мъже без жени, дошли на този остров от различни краища в търсене на богатство. Островът с разнообразните му форми, поръбен от канали, от залива Пенас и пролива, прорязан от фиорди, с останки от гори - древни колкото въздуха, и покрит с гъст мъх, в който по думите на конкистадора Сармиенто де Гамбоа "човек може да затъне до шията, а това прави ходенето по короните на дърветата не толкова уморително".
Първите европейци и креоли почти бяха изтребили морските мечки. Лисиците бяха хитри и неотстъпно защитаваха опашките си, а морските богатства на онези студени води изискваха воля, неподвластна на страстта към забогатяване. Мъжете, наобиколили Турчина, просто живееха там в очакване на големия късмет, в който бяха престанали да вярват, други тъгуваха по далечни родини с обрулени от патагонския вятър очертания, трети се отдаваха на лудостта си на корабокрушенци на края на света.
Когато белите си тръгнаха, кавескарите му предложиха хляб от водорасли и посочвайки стоките, произнасяха думата "лаакс" с тревога в гласа. Турчина беше врял и кипял из каналите, беше търгувал с алакалуфите и кавескарите, знаеше някои думи на твърдия им език и отговори: "Няма лаакс, няма одеяла". Но също както е абсурдно да кажеш "вода", ако се намираш пред водопад, липсата на топлина, когато обяви, че няма одеяла, се загуби в месестите устни и кехлибарените очи на една кавескарка, която му се усмихваше.
Турчина знаеше, че островите са каменни кораби, че на тях няма жители, а екипажи, които идват, остават за малко и си тръгват. Също така знаеше, че на патагонските острови мъжете губят миналото си - поне така твърдяха баските от архипелазите на Чилое и Лас Гуайтекас, корабокрушенци от китоловните кораби, чиито собственици смятаха, че е по-изгодно да наемат нови моряци, отколкото да пратят някого да ги спаси. И така оригиналните фамилни имена Ечеберия или Олавария се съкращаваха до Бария, дали заради стремежа за икономия на езика, или поради преднамерена глухота.
"Лаакс", повтори кавескарката и му показа две връзки с пушени черни миди. Турчина отказа нанизите с миди, големи колкото юмруци, каза, че съжалява, но че няма одеяла, и с жест я подкани да разгледа стоките, които бяха останали върху мидения плаж.
В бакалията зае единствената маса и оттам видя как кавескарите проверяваха здравината на тиганите и остриетата на ножовете. Някой му подаде чайник с гореща вода и купа с мате, но Турчина попита дали може да му кипнат водата и когато чайникът се върна, изпускайки струи пара от чучура, сложи в едно канче шепа билки и доста захар и с наслада започна да пие чая си. Посетителите се приближаваха да го питат откъде идва, какво е видял по време на странстванията си, дали някой кораб с английско знаме пресича пролива и свършила ли е войната в Европа.
Турчина отговаряше с удоволствие на всички, защото знаеше, че не съществува по-силна истина от онази, която искаме да чуем. Един уелсец го нарече неразумен, задето е оставил стоката си достъпна за кавескарите. Един галисиец се обзаложи, че индианците ще му откраднат повече от един предмет, а един хърватин го увери, че индианките са по-крадливи от мъжете.
Турчина обра остатъка от захарта с една лъжичка, запали лулата си и попита дали може да им разкаже една история.
Давай, каза уелсецът. Целите сме в слух, рече един поляк. Стига де, оставете го да говори, намеси се галисиецът.
- На едно място, нито много близо, нито много далече от земята на дедите ми - заразказва Турчина - има една планина, наречен Ченон, която се извисява като кула пред Средиземно море. Ако гледаш наляво, можеш да видиш отблясъка на куполите на Оран, а ако гледаш надясно, ще видиш едно алжирско минаре, вбодено в небесата. В древни времена, когато още не било измислено злото, финикийските търговци акостирали в подножието на планината, слизали на сушата, разстилали одеяла и килими, върху тях нареждали стоките, които давали основание на търговското им занятие, и после се връщали на корабите си. Оттам, полюлявани от нежните вълни, виждали как жителите на планината Ченон се приближавали, разглеждали, избирали, отделяли желаното и до подбраните стоки оставяли онова, което предлагали в замяна. После се оттегляли на върха на планината. Финикийците отново слизали на сушата и преценявали дали амфората с мед покрива цената на връзката кукички, а кълбетата току-що изчепкана вълна - стойността на една делва зехтин или ароматно вино. Ако заплащането било точно, вземали предложеното. Ако ли не, отделяли част от стоката, а ако било в повече, добавяли нещо отгоре. След приключването на търговската операция се връщали на корабите си, опъвали платната и се скривали зад хоризонта. Така търгували финикийците и ченонците в продължение на няколко века, както казах, някъде нито много близо, нито много далече от земята на дедите ми.
- Но всичко свършило - каза галисиецът и уелсецът поиска да узнае причината.
- Всичко свършило, когато някой намекнал на финикийците, че ченонците крадат - каза Турчина. Остави няколко монети за врялата вода и захарта и се върна на мидения плаж, за да приключи сделката с кавескарите.
Същата нощ Турчина вдигна палатката си в една гора от нотофагуси и араукарии. Въздухът ухаеше на море. Докато пушеше лулата си, той направи проверка на стоката си, каза си, че денят е бил сполучлив, и се мушна под дебелото кастилско одеяло, решен да спи на спокойствие.
Тъкмо се канеше да загаси с едно духване маслената месингова лампа, когато кавескарката нахлу в палатката.
- Лаакс - каза тя вместо поздрав и посочи тъмното и дебело одеяло, с което беше завит.
- Не, няма лаакс, не се продава - отговори Турчина. Кавескарката го погледна в очите, усмихна се, като видя, че пламъчето на лампата се отразява два пъти в тях, и с енергично движение свали кожената туника, която покриваше стройното й тяло на плувец и ловец. Беше жена от племето на кавескарите, източникът на огъня, който изгаря мъжете.
Турчина внимателно огледа стройното й тяло, здравите бедра, ханша, придържан от най-здравите мачти, плоския корем и гърдите, създадени да откърмят най-добрите синове на морето.
Люби я с часове сред пъшкане, тласъци и поражения. Върху нея се чувстваше на борда на най-сигурния кораб, а възкачена на корема му, тя беше най-крехка амазонка.
Призори Турчина сложи ръка на гърдите си и каза, че се нарича Аладин. Хайде, кажи името ми, Аладин, помоли я той, но кавескарката отговори с думи, звуци, твърди като подводните скали на Исла Уелингтън.
- Лаакс? - попита жената, прегърнала кастилското одеяло.
- Да, лаакс. Твое е – отвърна той, галейки черните й коси, които се спускаха до задника й и се сливаха с тъмния цвят на одеялото.
Жената посочи себе си, докосвайки с пръст гърдите си.
- Да, лаакс на Аладин сега е твое. Сега е лаакс на... както там се казваш.
Кавескарката беше коленичила, галеше одеялото, вдигаше го до бузите си и се усмихваше щастливо. Слабото пламъче на лампата обливаше тялото й с кехлибарени отблясъци. Турчина я видя да се изправя, да облича туниката от кожа на гуанако, да навива на руло кастилското одеяло. След това очите й се спряха върху лампата.
- И тя е твоя, справедливо е. Нарича се "лампа" и функционира ето така, ела да ти покажа. Тук слагаш мазнина или зехтин, оставяш фитила да се покаже през дупчицата и я запалваш. Вземи, твоя е.
- Лампата на Аладин - прошепна кавескарката, докато я вземаше като най-крехкото нещо на света.
- Да, това е лампата на Аладин - потвърди Турчина и излезе от палатката, за да напълни дробовете си с въздух, наситен с уханието на горите и южните морета.