Коза ностра убива на място
Магистратът Алфонсо Сабела, прочут в Италия със самоотвержената си борба с мафията, пристига у нас, за да представи романа си „Ловец на мафиоти“. Авторът ще се срещне с читатели на 6 април в 18.00 часа в книжарница „Хеликон България“ в грандхотел „България“. Сабела лично ръководи много от най-важните разследвания в борбата с мафията в края на XX век.
Магистратът Алфонсо Сабела, прочут в Италия със самоотвержената си борба с мафията, пристига у нас, за да представи романа си „Ловец на мафиоти“. Авторът ще се срещне с читатели на 6 април в 18.00 часа в книжарница „Хеликон България“ в грандхотел „България“. Сабела лично ръководи много от най-важните разследвания в борбата с мафията в края на XX век. Това му носи и слава, и големи неприятности. Магистратът успява в рамките на пет-шест години да залови и осъди стотина мафиотски босове. Сабела защитава тезата, че когато държавата действа сериозно – успява. Той се превръща в една от най-значимите фигури в борбата срещу Коза ностра. В книгата „Ловец на мафиоти” той пресъздава многобройните истории, свидетелства и спомени за своята работа, за успехите и за трудностите, за ужаса от престъпленията , за яростта, винаги овладявана от високия професионализъм. Днес Алфонсо Сабела живее в Рим. Вече не се занимава с мафията, неотдавна освободи и личната си охрана.
Джузепина, четиридесетгодишна, омъжена за миланчанин, току-що излиза от вкъщи. Върнала се е от ваканция и тръгва да пазарува. Иска да се възползва от последните намаления, преди витрините в елегантната зона на Палермо да се запълнят с есенна стока.
Денят е 24 септември 1994 година, все още е топло, толкова топло, че в шест следобед не се вижда жива душа. Събота е и много жители на Палермо пълнят плажовете на Мондело и Сферакавало. Джузепина спира, за да се полюбува на една прекрасна сграда в стил либерти, неизвестно как оцеляла след строителния бум на шестдесетте.
Неочаквано нещо глухо изпуква, после се чува шум на отдалечаващ се мотопед. Джузепина се обръща, но нищо не може да разбере. На отсрещния тротоар вижда паднал на земята мъж. Изглежда едър, здравеняк, носи сако върху разкопчаната риза. Под него има някакво червено петно, ярко, почти светещо, като зрънцата върху клоните на живия плет – то се увеличава и веднага започва да губи цвета си, да потъмнява.
Не се чуват нито викове, нито стонове. Жената се оглежда, хвърля един поглед нагоре, към отворените прозорци, които в странна тишина се затварят един след друг, сякаш преминава някаква невидима вълна.
Джузепина се обръща и вижда някаква сянка, човекът пълзи зад редицата от паркирани коли. Мъжът вдига глава само за миг, толкова, колкото да срещне изплашения поглед на жената, после побягва.
Бавно-бавно някой приближава до потъмняващото червено петно, то вече се стича от тротоара. Спира кола, отново се отваря прозорец, после се чуват сирените и пристигат автомобилите на полицията.
Мъж с униформа приближава до тялото на земята. Докосва внимателно шията, после леко повдига ръката му, за да провери пулса. Сваля от колана си портативната радиостанция и започва да говори. Разгръща сакото на мъртвия и бавно вади от вътрешния джоб портфейла и документите: Масимо Капомачо, роден в Гаета през 1958 година, живее в Чефалу, област Палермо, професия – предприемач, без особени белези.
„Госпожо, елате с нас, ще трябва да ви разпитаме”. Джузепина разбира, че пазаруването й е приключило още преди да започне, и свита, прегърбена, се качва в полицейската кола, за да отиде в управлението.
Жената не е видяла самото убийство на Масимо Капомачо, но е разгледала добре лицето на мъжа, който е избягал. В началото полицаите я затрупват с хиляди въпроси, а после я водят в другата стая, за да й покажат носове, очи, чела, различни прически, като онези, дето в детството си изрязваше от „Пощальон за малките”, а после лепеше, за да си направи картонени кукли.
Полицаите от техническата служба не могат да говорят от радост: кога е било в Палермо да се направи словесен портрет на базата на свидетелски показания?! Случаят е по-скоро единствен, отколкото рядък. Искат да свършат добра работа, тъй като не се знае кога отново ще имат подобна възможност.
Показват на Джузепина една рисунка, такива лица е виждала в Рим – рисуват ги художниците около пиаца „Навона”. „Да, мисля, че точно този мъж се криеше зад колите”. Жената подписва протоколите и си тръгва. Долу пред управлението я чака мъжът й.
След няколко месеца един полицай посещава Джузепина в дома й и я моли да го придружи. Този път няма картонени носове, бради и чела. Показват й две снимки. На тях се вижда мъж около тридесетте – профил и анфас, отдолу на няколко реда са изписани номера, това е информация от затворническата канцелария. Тя хвърля бърз поглед към следователя, седнал пред нея; нещо като мълчалив въпрос: „Наистина ли трябва да го направя?”. Полицаят кимва леко, но жестът е ясен и най-вече категоричен. Джузепина притваря очи, сякаш за да пропъди страха, който се опитва да я сграбчи, и после почти шепнешком казва: „Той е, нямам никакво съмнение”.
Снимките бяха направени само преди два дена в Учардоне. Отдолу бяха написани името и фамилията – Доменико Фаринела, баща – Джузепе, майка – Роза Мандзоне, роден в Сан Мауро Кастелверде на 22 август 1960 година, арестуван на 29 ноември 1994 година.
Доменико Фаринела, младият бос на Богородиците, нещо като регент, заместваше баща си Пепино от района на Ганджи Сан Мауро Кастелверде, зоната на Коза ностра, намираща се на изток от Палермо.
Една доста голяма територия, която включва плажове, туристически селища и стига до ски писти и гори на две хиляди метра над морското равнище.
Пространство, изключително важно за мафиотската организация, връзка между Палермо, Калтанисета и Катания, предна линия на Коза ностра в глупавата област Месина, където няма „мъже на честта”.
Пепино Фаринела винаги бе ръководил района с много мъдрост и уравновесеност. Хората го уважаваха, имаше личен авторитет и безспорни качества. Произхождаше от старата земеделска феодална мафия, принудила обедняващите земевладелци от района – маркизи и барони – да работят с него. Чифлици, които малко по малко преминават в ръцете на „мъжете на честта”. Те решаваха кой може да работи и да печели от тези земи.
Дон Пепино знаеше как да се държи. Не желаеше на територията си проституция, не допускаше и дрогата. Някога бе зашлевил звучен шамар на Сантино Пулара, шурей на сина му Мико, издънка на мафиотската фамилия от Вилаграция в Палермо, само защото момчето искало да продаде кило кокаин на наркоманите от Чефалу и зоната.
Изобщо не искаше да си създава проблеми и врагове. Никой от търговците в неговата зона не плащаше рекет, дори обратното, босът от Сан Мауро Кастелверде съдействаше за създаването и развитието на нови производствени дейности. Разбира се, собственикът трябваше да демонстрира своето уважение и в случай на нужда – да помогне с каквото може.
Със строителните предприемачи обаче беше съвсем различен: „Спекулират, печелят търгове, като дават пачки на политиците. И на нас трябва да дават три процента плюс работа за нашите приятели. А ако после прехвърлят някоя работа на подизпълнители, ще плащат още. Пак три процента и отново на нас”.
И в политиката беше същият. На пръв поглед резултатите от местните избори не го интересуваха. Дори ако беше необходимо, се намесваше лично, привикваше при себе си двамата кандидати за кметското място и ги призоваваше да се държат почтено, без да правят номера и да си нанасят удари под кръста. Но ако решеше, че някой от двамата е „комунист” или по-лошо – мушморок, дон Пепино спокойно, но недвусмислено изясняваше позицията си и побеждаваше другия кандидат. По най-редовен начин.
Като цяло Фаринела си оставаше мафиот, от друга генерация, но мафиот. Когато бях в прокуратурата на Термини Имерезе, подновихме разследванията по един предполагаем трудов инцидент. Наемен селскостопански работник беше загинал, според официалната версия, падайки от стълба, докато работи в полето край Сан Мауро Кастелверде, градчето на Фаринела.
Получих подробно анонимно писмо, в което се твърдеше, че селянинът е бил убит и че поръчителят бил именно Пепино Фаринела.
Разрових се между молбите за лични карти в адресната служба – районът беше доста малък – и открих почерка от анонимното писмо: беше на един осемдесетгодишен пенсионер, който живееше в Палермо. Поставен натясно, старецът ми каза, че между дон Пепино и загиналия е имало разправия и непокорството на работника е било наказано с ритници, юмруци и тояги, много тояги. Пенсионерът обаче твърдеше, че знае всички тези неща от... един ангел, който се е явил в съня му!
Очевидно нощният Божи пратеник е разполагал с отлична информация! Въпреки че случаят бе приключен като един от многото неизяснени инциденти, завършили със смърт, още в доклада на лекаря от „Бърза помощ“ в Чефалу се споменаваха множество фрактури, хематоми, охлузвания в различни части на тялото. Тези наранявания не биха могли да се получат от едно падане от стълба. Това ме накара да повикам за разговор в казармата на карабинерите съпругата на селянина.
Разпитът премина в стил „Денят на бухала” на Леонардо Шаша. „Нищо не знам, нищо не съм видяла, нищо не съм чула. Мъжът ми падна. Падна и умря”.
Провалиха се всичките ми опити да я накарам да говори. Накрая, поради липса на опит направих грешка и й зададох директен въпрос: „Какви бяха отношенията на съпруга ви с Пепино Фаринела?”
Жената пребледня само като чу името на уважавания бос на мафията и повече не си отвори устата. Дори за да каже, че нищо не знае.
На другия ден разбирам, че семейството на селянина е получило от социалната му осигуровка обезпечение за „смърт при трудова злополука”, а освен това и малка пенсия. Тези придобивки са резултат от отличната работа на „канцеларията” на дон Пепино и високопоставените му приятелства.
Наистина беше мъдър, знаеше си работата мафиотският бос. Тоягата и морковът, първото е буквално, второто – определено гротескно. Ако истината беше излязла наяве, жената щеше да загуби и пенсията, и обезпечението.
Тя не би ми казала нищо. Ако отнякъде не изскочиха нови факти, би трябвало пак да прекратя разследването.
Определяха стария бос като „мирен човек”. Беше много близък със Салваторе Риина – последният е гостувал в неговия район, докато е бил в нелегалност. Бил приет с всички почести, заради него се организирали тържествени приеми и ловни излети, но дон Пепино никога не подкрепил избора на приятеля му Тотучо да тръгне на открит сблъсък с държавата.
Сега дон Пепино Фаринела е в затвора, местят го от място на място, в различни сектори, предназначени за осъдени по член 41. Както е прието, властта му временно е преминала в ръцете на сина му. Той ръководи сега района.
Мико обаче е съвсем друга порода. Млад, висок, слаб, харесва се на жените, навярно точно заради демонстративната си независимост. Харесва хубавия живот, големите хотели, марковите часовници и мощните коли, най-вече „Ферари” и „Ламборджини”. Открил е няколко луксозни автосалона между Туза и Палермо. Официалните им собственици са подставени лица.
Води бурен живот, харчи много пари. Карабинерите от участъка в Чефалу го описват като арогантен, високомерен, самонадеян и груб, сигурен във властта си. Убеден е, че никой не може да го пипне. Семейството му е в роднински връзки с половината Коза ностра: една от сестрите на баща му е омъжена за човек от семейство Скадуто в Багерия, братовчед му Рудолфо, син на друга сестра на дон Пепино, е женен за дъщерята на Бенедето Капици, влиятелен „мъж на честта” от района на Санта Мария ди Джезу, самият той е женен за дъщерята на Джованбатиска Пулара, бос на мафията от Вилаграция в Палермо.