Първият солист на националния ни балет Ясен Вълчанов навършва 50 години. Той ще отбележи юбилея си с участие в „Зорба гъркът” по музика на Микис Теодоракис в неделя, в Националната опера. Ще му партнират Диляна Никифорова (Марина), Теодор Воденичаров (Джон), Кирил Иванов (Йоргос), Маша Илиева (Мадам Ортанс). Макар че вече се раздели с ролите на принцове и мина към характерен репертоар, Ясен е в блестяща форма. - Вие сте племеник на две прекрасни балерини – сестри Вълчанови. Те ръководеха балетна школа за деца. И вероятно успяха да ви привлекат в балета? - Не, стана случайно. Заради гръбначно изкривяване, придобито от тежката училищна чанта, баща ми ме записа на изправителна лечебна гимнастика. Сутрин, в 7.00 часа, в мазето на Първа градска болница! Беше ужасно! Тогава родителите ми се сетиха да ме поверят на двете ми лели, та дано ми се изправи гърба! Така попаднах в балета и останах там завинаги. Обучението ми тръгна доста добре, смятаха ме за надарен танцьор. Приеха ме в Хореографското училище, където се справях доста добре. Помня учителите си и им дължа твърде много! Но като заминах за Ленинград – става дума за днешния Санкт Петербург, се оказа, че съм на опашката. Критериите в прочутото хореографско училище „А. Я. Ваганова”, където попаднах, бяха страшно високи! Сблъсках се с опита на руския балет – бях приет в 237-ми випуск на това велико училище! Разбирате за каква традиция става дума! Цялата история на руския балет е събрана в това училище, стените са целите в портрети на знаменити артисти, които точно там са направили първите си крачки в балета. Вървиш по коридорите и срещаш собствените си учители, все прочути артисти. А най -хубавото бе, че подготвих цели партии и дори ме включиха в спектакли на Мариинския театър. Дипломирах се с два балетни спектакъла – Армен в „Гаяне“ на Хачатурян и Фрондосо в „Лауренсия“ на Крейн. - Обещаващ дебют на руска сцена за млад артист, дошъл от България! Имахте ли шанс да останете в Русия? - Имах, но не съм дори го помислял!. Върнах се в България и трябваше да ида в казармата, времето беше такова, че нямаше как да се избегне военната служба. Добре, че имаше ансамбъл на Строителни войски. Там ме приеха, но беше за хубаво, защото се научих да танцувам и български танци – нещо, което ми липсваше от годините на обучение в Русия. . Пък и не ми пречеха да се подготвям за бъдеща кариера. Обикаляхме цяла България, ходил съм и по пограничните райони, където други не ходеха. И беше интересно. - Това е времето, когато печелите златен медал от балетния конкурс във Варна? - Този конкурс ми е особено скъп. Не само защото е най-авторитетният в света. Аз участвах и в по -ранни издания на конкурса, още през 1976-а спечелих бронзов медал в младша възраст. Две години по-късно отново танцувах на конкурса, но малшанс ме сполетя – изкълчих крак и практически се отказах от състезанието. През 1983-а получих златния медал! Варна си остава най-голямото изкушение за младите балетни артисти. От този конкурс започнаха световните кариери на твърде много звезди в световния балет. - Зад гърба си имате близо стотина роли! А и значителен педагогически опит. Тревожи ли ви липсата на танцьори мъже в съвременния български балетен театър? - Балетистите бягат в чужбина заради по-добро заплащане. Това е истината. Иначе всички даровити момчета, които излизат от хореографското училище, имат желание да останат в родината си. Да направят първите си роли в софийската опера. Просто е нужна нова политика към младите балетни кадри – имаме таланти, училище, преподаватели. Грехота е да се лишаваме сами от най-талантливите ни възпитаници, които за няколко години стават звезди в чужбина. Където, за жалост, ги ценят далеч по-добре, отколкото у нас. България възпитава балетни артисти, след това ги прогонва! Крайно време е това да се промени. Интервюто взе Елиана Митова