Ириней Константинов, директорът на театър „София“, преди броени дни навърши 50 години. Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Играл е във Варненския театър, в „Сълза и смях”. Снимал се е в българските филми „Петимата от Моби Дик”, „Дубльорът”, „От другата страна на огледалото”, „Трите смъртни гряха”. Участвал е в чужди продукции като „Берлин 1939”, „Октопод VII”, „Рекет”, „Престижни години”, „Папа Йоан XXIII” и други. Умело съчетава отговорностите на театрален шеф с изявите си на сцената. - Г-н Константинов, трудно ли се преборихте за домакинството на Софийския театрален салон? - И зам.-кметът на София г-жа Йорданка Фандъкова, и председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев откликнаха на предложението ми за домакинство. Получи се добро стечение на обстоятелствата. Нашият театър предлага добри условия – чудесна сцена, която дава възможност за добро обслужване и отлично представяне на извънстоличните театри. Имам голямо желание да раздвижим позаспалите спомени за невероятните спектакли, които са играни тук. - А обмисляли ли сте варианта театър „София” да стане постоянен домакин на театралния салон? - Нека салонът да се проведе още няколко години и ако се създаде добра традиция, защо театър „София” да не стане негов постоянен домакин?! - Имате ли симпатии към някои от номинираните постановки за „Икар”? - Разбира се, но не искам да съм конкретен. Театър „София“ се състезава в две категории (Ангел Генов е номиниран за „Икар” за поддържаща мъжка роля на Панталоне в спектакъла „Принцеса Турандот”, а „Ревизор” - за майсторско техническо осъществяване - бел. ред.) Но във всички случаи имам отношение не само за това, че ние сме номинирани в две категории, но и за това, че салонът въобще се случва. Защото имаме нужда от такива празници. Наградата „Икар” е нужна на актьора като оценка на свършената през годината работа. Нормално е да има и доволни, и недоволни. Винаги е било така. Но по-добре е наградата да я има, отколкото работата ни да минава между другото. Актьорът има нужда да бъде забелязан, оценен, споменат, поощрен, похвален и награден. Това са важни неща, които създават самочувствие и ти казват: „Работи, има смисъл!“ - Вие поехте театър „София“ в тежък период – той беше пред закриване. Трудно ли ви беше? - Поех театъра преди половин година. Опитвам се да изкарам първия сезон с репертоара, който съм набелязал. В движение стават промени, но те не са основни. Има и изненади, но... не толкова неприятни. Поел съм този път и няма да отстъпя от него. Ще поканя в театъра колеги, които не са стъпвали в него години наред, а са искали да работят тук, защото театър „София“ винаги е бил привлекателно място за тях. Що се отнася до репертоара през следващия сезон – ще ви държим в напрежение. - Как се прави театър в условията на криза, усещате ли я вече? - Трудно е, бизнесът няма възможност да помага. Винаги, когато се появят проблеми в обществото, най-напред се забравя пътят към театъра. Обяснимо е - душата не е спокойна, не иска да се забавлява. През годините съм чувал най-невероятни обяснения защо хората не идват в театъра. Например: “С парите за двата билета ще изкараме цяла седмица“. Но парите не са най-важното - създаваш идеалните условия: променяш началния час на спектакъла, каниш с пропуски... но хората пак не идват. Най-важното е да не изчезне желанието да се ходи на театър. Затова аз казвам, че душата трябва да го иска. - Смениха ли се поколенията в театъра? - Не съвсем, но се сменят. Най-хубавото е, че лека-полека започва да се сменя начинът на мислене като творческа посока, като предизвикателство, като прагматизъм. Но по отношение на доказани и необходими неща, без които не можем – дисциплина, точност, сме далече. Изглежда, правилата не са белег на времето. Установените неща, върху които се крепи всичко и които създават хармония в работата, не са на мода. За съжаление. Интервюто взе Станка Динева