Елиана Митова 18 години приятелство, десетки снимки и безброй общи спомени свързват фотографа Люсиен Клерг и гениалния Пабло Пикасо. Френският майстор на обектива е у нас по повод изложбата „Аз не търся. Аз намирам: Пабло Пикасо”, подредена в Галерията за чуждестранно изкуство. Сред експонатите са и великолепните черно-бели снимки на Клерг, които той е предоставил безплатно чрез организаторката на събитието Еми Барух. Двамата с Пабло се срещат за първи път на корида в Арл през 1953 г. Преодолявайки плахостта си, Люсиен, който току-що е завършил училище, му показва снимките си. През следващата година Клерг праща снимки на Пикасо. През 1955 г. посещава Пикасо в Кан и така започва приятелство, което ще продължи чак до смъртта на художника. През годините Клерг се утвърждава като майстор на еротичната фотография. Той се прекланя пред женската красота, а фотосите му се смятат за образци в жанра. Пред обектива на Клерг са заставали именити лица от последните десетилетия. Фотографът обаче става свидетел и на трагични събития - по време на Втората световна война домът му е разрушен пред очите му, вижда смъртта отблизо. Затова с изкуството си се опитва да служи на живота. Люсиен Клерг е остроумен, добронамерен и забавен събеседник, увери се репортер на „Класа” в разговор с него. - Маестро, добре дошли за първи път в България! Как се чувствате в заснежена София? - Много добре! Имам някакъв сантимент към вашия град, защото моята малка братовчедка, която отглежда бикове за корида, се казва Софи! Много малко неща съм правил в Източна Европа. В Москва бях нежелан заради актовата ми фотография, но пък във Вилнюс ме посрещнаха много добре моите колеги фотографи. Все пак аз посетих Москва, бях там на един фестивал на късометражното кино. - Вашият активен творчески живот съвпада с една далеч по-духовна епоха от нашата. Общувате с колоси на духа, каквито сега, уви, няма. Това натъжава ли ви? - О, всяко нещо с времето си. Аз не съм журналист, не съм имал претенции за изява. Като се запознах с Пабло, всички го наричаха дон Пабло, особено тореадорите. А снимките, които му правех, не бяха за вестниците, а за нас самите. Затова тези снимки са много по-интимни от фотосите на други колеги. И изложбата ми в Лос Анджелис, посветена на Пикасо, се казва „Интимният Пикасо”. Колегите фотографи, които го снимаха, знаеха, че ако го уловят в момент, когато се прави на смешник, във вестниците ще им платят повече. Затова те дебнеха. Е, аз нямах такава задача! Един ден Пабло ми каза: „Абе, защо не ми правиш снимки?” „Ами, защото всички ви снимат!” Не, не, каза той, снимай ме ти, по-различно е! И аз го направих. Така влязох сред хората на изкуството, по много естествен начин. Затова мисля, не бива да ги сравнявам със сегашните известни личности. - Вие сте близки с доайена на френската песен Шарл Азнавур. Той е много обичан в България. Какво се случва с него? - О, радвам се да узная, че вие, българите, обичате Азнавур! Мислех, че само арменците го обичат така силно, защото е свързан с тях. Бях съвсем малък, когато го видях на живо, на един концерт с Едит Пиаф! Той е забележителна личност, ние в Арл живеем много близо. Ще го помоля да участва във фестивала на фотографията в Арл тази година, даже ще го накарам той да връчи Голямата награда. Знаете ли, той снима доста добре. Азнавур има младежки дух, много добре съхранен, не е за вярване. Пълен е с енергия. И много отзивчив. Всички големи артисти са отзивчиви и много естествени в поведението си. Някога, като бях на 18 години, мислех, че артистът не яде това, което ядем ние, не живее като всички нас. Оказа се точно обратното. Азнавур е толкова сърдечен и нормален човек, че ако го срещнете на улицата и го заговорите, ще си приказва с вас дълго. И яде съвсем скромно, уверявам ви! Като има концерт, пази страхотна дисциплина. Пее, после изяжда една супа и отива да спи. Пикасо пък въобще не пиеше, капка алкохол не близваше. - Близостта с Пикасо ви е дала възможност да го опознаете като характер. И естествено да бъдете свидетел на случки, които други хора едва ли ще видят с очите си? - Да, това бе моето голямо предимство. Няма да забравя визитата на големия руски пианист Святослав Рихтер в ателието на Пикасо. Рихтер бе толкова впечатлен, че реши да си донесе пианото и да посвири пред големия художник. Без да подозира, че Пикасо просто не обичаше музиката! Да, това е истина. Той се ококори, вдигна ръце нагоре и взе нещо да обяснява – че вън е много шумно заради колите отвън, че пианото няма как да влезе. А после ми призна: ”Знаеш ли, ужасно би било той да се разсвири тука, с тия гами по цяла сутрин.“ Да, Пикасо не обичаше музиката, защото са оприличавали неговата абстрактна живопис с музика!Ростропович обаче успя да свири при Пикасо. Пикасо го изслуша. После Ростропович остави лъка на виолончелото и двамата обърнаха по чаша водка. Само че Пикасо се направи че пие, докато Ростропович си я изпи до дъно. И отидоха да спят. На сутринта Ростропович си тръгна, взе си челото, а лъкът го няма. А домакинът още спи, не е редно да го буди! Тръгна си без лъка. Не след дълго Пикасо почина. А великият Мстислав Ростропович отиде у тях, за да изкаже съболезнования на вдовицата Жаклин. Тя го хвана за ръка и го поведе към остъкления шкаф, където бе подредила лъка и двете чаши от водката. Спомен от тия двама велики мъже! - Пикасо обича жените, вие също. Заради Пикасо ли се привързахте към тях? - И аз съм от средиземноморския район като него! Обичам жените, защото работата ми, още в изгрева на живота, бе белязана от смъртта. Аз видях твърде млад смъртта с очите си. Естествено, аз потърсих другата страна на везната – а другата страна на везната е животът. А животът е жената. Защото тя го създава. Преди няколко години откриха рисунки в едни подводни пещери в Средиземно море. Една от тях е многозначителна – рогата на бик и между тях, гола женска фигура. А тези рисунки са отпреди много хиляди години! Да, тореадорите, биковете и жената! Символите на Пикасо. А Пикасо притежаваше удивителната способност да ви издигне до своето ниво, да ви приближи до себе си. Благодарение на него ние двамата наистина се сближихме, той дори е кръстник на втората ми дъщеря. Снимах го много пъти, и сам, и с близките му хора. Той много обичаше да се снима. Мразеше киното, ненавиждаше да го записват на магнетофон. Но обичаше снимките! И фотографите! Винаги е имало фотограф до него, аз бях последният. Той обичаше да казва: „Благодарение на фотографите художниците могат да правят други неща!” Сега разбирам, че това е било твърде положително за историята. - Как работите вие, ветеранът във фотографията – с ленти или с дигитална техника? - Дигиталната техника е голяма работа. И малките деца се справят с нея, даже се раждат с нея! Не мога да я отричам, и аз прибягвам до нея. Но лентата, старата лента, дава толкова големи възможности за дълбочина на кадъра! За нюансите, които са толкова важни за снимката. Аз работих дълги години с ленти, сам си копирах снимките. Използвах хартия с много сребро. Неотдавна направих една изложба с пробите на моите снимки. Старите проби, без които не можеше да се мине. И един колекционер от Лос Анджелис ми каза: „Ама как постигаш това черно, няма друго такова”. Как го постигам, с много сребро, разбира се! Всичко е различно от днешния ден. Не се знае обаче през следващите 20 години какво ще ни предложи дигиталната техника. - Постигнали сте всичко в кариерата. Вече казахте, че искате да снимате хубава българка. Гола. Но не кльощава манекенка? - Да, вярно е. Виждам толкова хубави българки наоколо, че явно няма да е трудно. Бързам да я видя, да й се насладя. И това ще бъде за мен откритие. Въобще аз много добре зная, че най-хубавата ми снимка ще е следващата.