Книгата “Нашенци в Косово и Албания” е за гораните, помаците на Шар планина, потомци на етническите българи в Косово и Албания. Тя е пътешествие из 19 села в Призренска Гора, 15 села в Жупа, Косово, и 9 села в Кукъска Гора, Албания, описани в началото на XX век от българските етнографи Васил Кънчов и Йордан Иванов като българи, живеещи в Шар планина в Косово, Северна Албания и Западна Македония. По техните стъпки върви и авторката на “Нашенци в Косово и Албания” - журналистката Таня Мангалакова, кореспондент на “Осерваторио суи Балкани” за България и координатор във фондация “Балкански политически клуб”. Авторката описва кризата на идентичността в Гора и Жупа. Малката етнографска група живее на границите на три съвсем млади държави на Балканите – новосъздаденото Косово, младата Македония и създадената през 1912 г. по-“стара” Албания. Тези хора са застрашени от претопяване. Историците в балканските страни спорят за техния произход. Според албанската теза това са славянизирани илири, сръбската теза е, че това са ислямизирани сърби, българската теза – ислямизирани българи, най-вероятно потомци на богомили, а македонската теза претендира, че това са македонци с ислямско вероизповедание. Пътешествията на авторката са през лятото, тъй като нашенските села в Косово са празни през зимата и се пълнят през юли и август. Авторката е живяла в с. Брод в Косово, както и в с. Борйе, Албания. Пътешествала е с автобуси, маршрутки, коли, на магаре и на стоп, за да събере материалите за „Нашенци в Косово и Албания”. Премиерата на книгата е на 28 януари от 18 ч. в Софийската градска художествена галерия. Джурджевден „Ой море, пиле шарено, кеде си било, кеде си шетало, кеде си било на ден Джурджевден, да ли си било на самовила, да ли га виде муа гледаница? (Харун Хасани, „Горанске народне песме“, 1987) Емина, 17-годишна хубава като картина девойка, живее между македонската столица Скопие и южния български град Петрич. Тя е дъщеря на моя приятел Биго от село Брод. Емина помага на родителите си в сладкарницата в Петрич и учи задочно в Скопие. Брат й Алмир е на 24 години и меси най-вкусните бюреци в Петрич. Цяла година Емина и Алмир с трепет чакат да дойде месец май, когато е горанският празник Джурджевден. На 3 май те пропътуваха с майка си половин Македония, за да празнуват Джурджевден в Брод. Баща й Билгаип и чичо й Джудайдер и тази година не можаха да отидат на Джурджевден, давайки предимство на младите, натъпкали до пръсване багажника на колата с дрехи, последен писък на модата. Три дни и нощи Емина и Алмир дефилират по „корзото“ (стъргалото), сменяйки по четири ката дрехи. Младежите излизат на „корзото“ след полунощ, когато е много студено, и затова девойките носят кафяви вълнени шалвари. Отгоре носят модни блузи и кожени якета. Младите горани държат да бъдат в крак с модата и се носят изключително елегантно. Така те привличат и бъдещите си половинки в живота. Най-големият горански празник е Джурджевден, както нашенци наричат деня на Св. Георги, обединяващ езически и християнски елементи. Празните дотогава горански села стават многолюдни и се пълнят с живот. От столетия традицията изисква гурбетчиите да се върнат на Гергьовден, когато свършва зимата и идва лятото. На 4, 5, 6, 7, 8 май по стара традиция гурбетчиите се връщат в родните си села в Гора, които през зимата са празни. Всяка година на Джурджевден Шар планина се огласява от свирли и тупани (зурни, зурли и тъпани), добива мистичен вид и заприличва на Тибет. Горанките вадят от раклите ръчно ушити традиционни „ношни“ (носии). Те чакат Джурджевден цяла година, за да могат да се нагиздят с най-красивите си носии и тежки златни дукати. Гримират се изкусно часове наред, докато лицата им заприличат на маски. Най-отдолу слагат белило, после с тънки четки рисуват с брокат очите, а на бузите „разцъфват“ червени кръгове. Съпругата на Джунайдер е най-изкусната гримьорка, която съм виждала някога. Часове наред тя разкрасява жените и девойките от цялата рода. Джурен, както съкратено се нарича в Гора Джурджевден, започва на 5 май, наричан „травке“. Рано сутринта се берат билки (травке), които се слагат във вода, с която се къпят децата. На този ден през 2008 г. в село Брод имаше два годежа („вричане“), които са празник за цялото село. „Верениците“ (годениците) са облечени от главата до петите в бяла ръчно ушита „ношна“, в която сред бродериите пробляскват хиляди мъниста, сияйни брокати, забрадени са с бяла шамия, окичени са със златни нанизи като гердани. На празника омъжените млади жени са облечени в сива или гълъбовосиня мантия, която ги покрива. От шамията, с която покриват лицата си, надничат красивите им подчертани с грим очи. Дефилират със семейните златни дукати. Девойките, които са свободни, са облечени или в бяла носия, или в модерни дрехи. Някои носят кафяви вълнени шалвари. Празникът започва винаги към 17 часа, за да може младите да са добре отпочинали от среднощното „корзо“. Няколко часа вечерта зурнаджии и тупанджии, роми от Призрен, свиреха и тупаха в горната и долната махала. Цялото село се веселеше. Тесните улички бяха пълни с народ, на хорото играха млади и стари, из „корзото“ пъплеше като мравуняк младостта на Брод. Млади ергени, които още не са си намерили вереница , показваха сила, плащаха пари на ромските музиканти да им тупат с тупан на главите и да им свирят със зурла в ухото. На 6 май гораните от Призренска Гора, Косово, се събират на поляната „Влашка“ край село Вранище. На 7 май се празнува на поляната край село Рапча, на 9 май – в село Брод, на 10 май – край село Рестелица. Празник на поляната Влашка Самият Джурджевден е на 6 май, когато гораните се веселят на „теферич“ (на открито) на „Влашка“. Берат се върбови клонки, играе се горанско хоро под звуците на зурли и тупани, пече се агне. Село Брод е високо в планината и 6 май се оказа навъсен и дъждовен ден, но въпреки това горанките облякоха приказните си носии, обуха бели, обшити с мънички мъниста и брокати обувки. Брояните заслизаха в ниското, първо към Драгаш, после към поляната „Влашка“. Там слънцето вече се показваше иззад дъждовните облаци. Корзото на „Влашка“ е най-голямото и „убаво“ корзо в цяла Гора, смятат гораните. По корзото дефилират облечени в традиционни ръчно тъкани горански „ношни“ и нагиздени със златни дукати млади момичета и жени, задължително придружавани от мъж – годеник или съпруг. На „Влашка“ е карнавалът на Гора! По цветовете на носиите се познава коя горанка е омъжена и коя е свободна, казват сестрите Явахида от село Вранище. Омъжените ходят с черни, а девойките – със светли „ношни“. Невести са наскоро омъжени жени и те носят черен „терлик“ (дълъг сукман). „Верениците“ носят светли носии. Младите жени украсяват със свила, брокат, сложни бродерии своя „терлик“, гиздят се с много златни бижута. Горанките се забраждат с „башрама“ – голям красив шал, богато украсен със сърма, хиляди миниатюрни златисти мъниста. Традицията повелява цяла зима горанските момичета сами да тъкат, шият и бродират своята „ношна“, „за да е от убава, по-убава“. Днес малцина имат тези умения. 64-годишната Вайда до ден-днешен тъче и бродира „ношни“. За две седмици тя може да изтъче „терлик“. В днешно време много млади горански девойки са загубили уменията на своите баби да тъкат носиите си. Днес „ношна“ може да се ушие по поръчка от изкусни тъкачки. Струва цяло състояние – над 1000 евро, но понеже е задължителна за девойките на Джурджевден, има доста клиенти. Задължителни за омъжените млади жени са златните дукати, които се предават от поколение на поколение. Всяко село си има своя характерна „ношна“. Малко по малко в традиционния костюм е навлязла модернизацията и някои елементи се изработват на машина. Носиите на горанките в Албания са по-запазени. Традицията на тъкането и бродирането на „ношните“ в Призренска Гора полека-лека изчезва заради модернизацията, затова и носиите в Косово са по-стилизирани от тези в Кукъска Гора. Горанките в Албания са запазили изцяло носиите, в тях няма нищо, което да се прави на машина. Нашенки в Албания сами тъкат и везат премяната си, която е част от чеиза им – бяла риза, червен елек и пола от фина вълна, украсена с пъстра бродерия, ефирна шамия, тежки пъстроцветни гердани. Леля Вайда с носталгия си спомня за своята младост. Съпругът й е учител във Вранище, оженили са се преди 44 години, когато не е имало корзо, на което девойките и бекярите (ергените) да се „бендисват“ (стара турска дума за харесват, която използват гораните – бел. авт.). „Корзото се появи, когато младите започнаха да работят по градовете. Видели, че има корзо в Белград, и тази мода дойде и при нас, в Гора“. Джурджевден е свързан с печалбата, гурбета, при който горанските мъже работят из Балканите като сладкари и бюрекчии, а жените гледат децата в горанските села. Традицията повелява на Джурен мъжете да се връщат в родните си села, за да видят близките и роднините си. Ергените идват да си намерят половинка в живота. На Джурджевден осемте кафенета на Брод са пълни с младежи. Алмир като всички останали младежи си лягаше рано сутрин, ставаше по обяд, ходеше като упоен от щастие из Брод. „Имам само тези три свободни дни и искам да използвам всяка секунда, за да бъда с моите приятели от Брод. Живеем пръснато – кой в Скопие, кой в Ниш, кой в Белград, кой в България. Джурджевден е единственото време в годината, когато можем да се съберем накуп в Гора.“