Актьорът Георги Кадурин вдига на крака публиката в Театър „Българска армия” с най-новото си превъплъщение – Хари в „Колекцията” на Харолд Пинтър. Колоритният образ е своеобразен двигател и провокатор на действието, а актьорът видимо се наслаждава и на текста, и на ситуациите. - Г-н Кадурин, за първи път ли се сблъсквате с драматургията на Пинтър? - За първи път участвам в пиеса на Пинтър, но познавам добре творчеството му. Изчел съм всички негови заглавия, преведени на български. - Споделяте ли мнението за някаква особена атмосфера, която Пинтър налага на сцената? - Не. Идеята, че има някаква атмосфера при Пинтър, както се говори за атмосфера при Чехов, ми се струва абсурдна. Разсъждението ми звучи лаически. Моят дядо имаше старо колело ИФА, дълго време го поддържаше в движение. Аз и сега обичам да карам колело, а в детството, че и по-късно най-добре се чувствах на старата ИФА на дядо ми. Значи, Коко Азарян е като това колело – чувствам се удобно, рационално, смислено. Тази моя първа среща с Пинтър като актьор, слава Богу, стана с посредничеството на Коко Азарян. Лесно се работи с него, не усещаш никаква тежест. В този смисъл не бива да се говори за някаква особена атмосфера на Пинтър. Режисьорът е най- важният – той си казва тежката дума за актьорската игра, за смислените пластове. - Какво се промени у вас след тази премиера? - Всяка нова роля е промяна за актьора, който играе – става дума за подхода в мисленето и претворяването на ролята. Нов драматург, нов режисьор, понякога – нови колеги. Безспорно това променя актьора, който е на сцената и се нагажда към непознатата ситуация. - Как възприемате ролята на Хари – той е основният двигател на действието в „Колекцията”? - Един паникьосан застаряващ мъж със странни, неприсъщи лично на мен наклонности. Това дава доста гледни точки за актьора. Напрегнатост, натрупване на комплекси, нервност, любов. Богата почва е това за работата на актьора. В този смисъл ми беше безкрайно интересно да работя ролята. - „Колекцията” излиза на сцена у нас след смъртта на Пинтър. Смятате ли, че българската публика разбира този автор? - Въобще не очаквам разбиране. Публиката у нас отдавна не разбира истинския театър. Публиката въобще не е готова за чувството за хумор на Пинтър. Отдавна, много отдавна загубихме битката за публиката. И сме виновни всички ние, които се занимаваме с театър. Тя е готова да се хили, да се смее, да ръкопляска, да тропа с крака на някакви плебейски пошлотии, които заливат всичко по театралните сцени. А за това, което се случва на тв екрана, просто нямам коментар. Разни пошли предавания, които ни карат насила да се смеем и заставят актьора да прави най-неприятните неща. - Беше време, когато театралите се хвалеха, че публиката винаги усеща добрия театър? - Колко е стара тая щампа! И напълно невалидна за нашето общество. Някои режисьори се опитват да поставят интересни автори, пречупвайки ги през вкуса на публиката. Правят компромиси. И става обидно за актьора. - А възпитателната роля на театъра къде остана? - Няма такава. И не е задължително да има. Бях директор на Младежкия дълги години, пишехме концепции за възпитание на младата публика. Напълно излишно. Че как ще възпитаваш насила? То е пълен абсурд. Хората търсят в театъра забавление. И се забавляват с глупости и пошлости. - Мисля, че „Колекцията” опровергава тези ваши мисли. Салонът ви аплодираше, а на сцената нямаше нищо пошло? - Защото Коко Азарян постави Пинтър. Щастливо изключение. Изобщо в този театър, където имам честта да работя повече от година, има традиции, които оцеляват. И това ме прави по-малко песимист. Интервюто взе Елиана Митова