Из „Мастиленият лабиринт” Загреба с шепа от млечнобялото езеро. Усети солената сладка течност да изтича между пръстите и бързо я изсипа в глинена стомна. Никой не знаеше дали Горе има още храна. Протегна ръка към изсеченото в камъка лице на първия, слязъл от земята Долу при смъртните. Той им бе върнал надеждата, че хората не са безвъзвратно загубени в сенките. Нарекоха го Орфей. Човекът им даде музика, слова и надежда, че ще се върнат. А те го дариха с поредната частица от Знанието, което бяха пренесли от земите си. И му показаха пътя, за да се върне. Погледна за последно бездънния мрак и продължи нагоре към изхода. Катереше се бавно по стръмната скална пътека. На места почти отвесна. Влажна, черна и тясна. Имаше остри камъни, които драскаха ходилата му въпреки загрубялата кожа. Изкачваше се от часове. И не знаеше дали ще излезе някога. Нямаше право да се върне. Нито да се откаже. Затова спря да мисли за Горе и Долу, само редуваше стъпка след стъпка и длан подир длан по влажния камък. Тесният скален улей го изведе в подножието на обширна пещерна зала. Но много по-малка от техния свят. Продължи да пълзи нагоре, докато влезе в Сивата зона. Намери стълбите и тръгна по тях. Тук имаше дори парапет, за който да се придържа. Не знаеше кой го е направил. Стъпало след стъпало, не спираше. Адски тътен от падаща водна маса заглушаваше мислите му. А ледена мъгла къпеше тялото му. Кой бе изсякъл стълбите в скалата? Никой никога не бе разказвал. Никой никога не се бе връщал от Горе. А той щеше ли? Топла светлина започна да поглъща голото му тяло. Искаше му се да вярва, че светът най-сетне се е променил. И че Седемте звезди, бележещи Края, са се върнали по местата си, а той ще се прибере у дома. Там го чакаха, както всички онези, които никога не се завърнаха. Всяко ново поколение трябваше да изпраща Горе по един воин, за да провери дали Адът все още е погълнал земята. Дали сенките все още са на местата на скритите хора. И макар да бяха изгубили твърде много от своите без следа, продължаваха да ги изпращат. Защото вярваха, че всичко, що е започнало, трябва да свърши. Защото знаеха, че когато се откажат от надеждата да се върнат обратно, ще престанат да бъдат човеци. Историята за Случилото се бе разказвана от уста на уста хиляди години. И така до днес. Възможно бе дори някъде да е преиначена, а истината вече да не е същата. Но от Горе никой никога не се бе връщал, за да разкаже. „Ще ги видя ли пак?“ – помисли си. Това е последният му въпрос. Ненужен. Както при смъртта. Не знаеш къде ще те отведе. Може би никъде. Може би в Ада, може би в Рая. Но ще се случи, така или иначе, затова, вместо да се страхуваш, наслади се на неизвестното. Само веднъж ще я видиш и ще отговориш на вечната загадка на поколенията до теб. Излишно е да се разсейваш в страх или въодушевление. Видя тунела в дъното. На върха на стълбата, до Белия кипарис, в чистата светлина. Досега само бе чувал за нея в легенди и предания. Усещаше я, но не я виждаше – лазеше по кожата му, мека и топлеща. Ставаше все по-силна, все по-бяла. Сърцето му заби трескаво, като изпращаше кръв на тласъци до всяка частица на тялото. А сетивата му се изостриха до крайност. Затрепери. Светлината започваше да пари, очите не виждаха. Изчака. Бяха го учили, че сетивата свикват до няколко часа. А очите съзират, макар предимно в мрака. Водеше го непреодолимо желание да разбере какво се е случило, преди Първите да напуснат земята? И какво са причинили Седемте звезди, за които пишат преданията. Цял живот се бе подготвял за този ден. Един миг, след който всичко ще е друго. А животът тук наистина бе различен. Дърветата растяха от долу на горе, не обратното. И листата им имаха цвят. Долу всички бяха безцветни, сякаш безплътни. Тук безброй животни и твари убиваха и изяждаха себеподобни. Всяка живинка отчаяно се бореше за оцеляването си. И колкото повече той вървеше напред, толкова по-често виждаше, че за да оцелее едно, друго трябва да умре. Чуден свят. Страшен свят. Но сигурно затова го наричаха Ада. Най-сетне чу звуци. Различни от животинските. Приличаха на говор. Непознат език. Но освен думи в него имаше и писъци, стенание, болка. Излезе на прашен път, а отсреща се издигаха високи цветни къщи. Твърде красиви, за да са от този свят. Чу страшен тътен. После видя пламъци. А в пламъците хора. „Преданието е вярно“ – каза си. И Адът все още бе на земята.