Шведската академия на науките удостои на 9 октомври с най-голямото литературно отличие – Нобелова награда за литература за 2008 г., най-изтъкнатия измежду живите френски писатели Жан-Мари Гюстав льо Клезио. Ж. М. Г. льо Клезио "автор на поетичното приключение и чувствения екстаз”, както е казано в съобщението на академията, е написал над 30 книги (романи, есета, разкази, статии) и е носител на много литературни награди, сред които “Теофраст Рьонодо” за дебютния му роман “Протоколът” и “Пол Моран”, присъдена му от Френската академия за романа “Пустинята”. Между преведените на български език творби на Льо Клезио са “Пустинята”, “Мексиканската мечта” и което е събитието за българската публика – последният роман на писателя “Революции”, придобил изключителна популярност във Франция и чужбина. Ако е вярно, че всяко едно творчество е своего рода автобиография на писателя, в случая на Льо Клезио това е очевиден факт. Писателят се стреми да даде предимство на сетивното пред интелектуалното начало. Ето защо творбите му са повече разказ, отколкото измислица. Разказ за светове, до които той реално е имал досег. Още 8-годишен той заминава за Африка, а впоследствие живее в Англия, Мексико, Панама, САЩ, Япония, както и на лелеяния в романа му “Революции” остров Мавриций, където неговите прадеди се преселват през XVIII век. Романът “Революции” излиза през 2005 г. и дълго оглавява класациите на най четените френски романи. Преведен е на повече от двадесет езика. На български език е издаден от издателство “Кама”, във великолепен превод на Павлина Рибарова, внучка на художника Илия Бешков, и под редакцията на Бояна Петрова, дъщеря на поета Валери Петров. Бояна Петрова е автор и на първите преводи на Льо Клезио у нас. “Революции” е историята на порастването на едно момче, в която се отразяват както собствените биографични преживявания на автора, така и сагата на неговия род. Авторът ни увлича през времето и пространството при отминали събития и далечни континенти към вечните теми на модерните поколения – бунта срещу несправедливостта и търсенето на едно човечество отвъд пределите на господстващата цивилизация. Едновременно чувствен и увлекателен, това е разказ за изстраданата, сетиво по сетиво, среща с мечтите. Струва ми се, че чувам воя на бурята в плитчините при Сен. Това е краят на дългото пътуване, довело “Брюл-Гьол” до носа на Бретан. Утре ще бъдат на рейд при Брест. Всички на борда са радостни въпреки бурното море и пристъпите на вятъра. Този последен ден в открито море всички са прекарали на палубата, загледани в бреговата ивица. Небето над Бел-Ил е просветнало силно на няколко пъти и те са видели белите блеснали плажове от страната на Мустерлен. Корабът е минал съвсем близо до островите Гленан, толкова близо, че се е чувал грохотът на вълните, разбиващи се в подводните скали. Луи Пелтие е на палубата с Лаура, стоят прегърнати и гледат ивицата земя. За пристигането тя е облякла красивата си бяла рокля и тъй като вятърът е студен, се е увила в големия си вълнен шал. През дългите месеци на кораба всички са я обикнали. Тя е винаги усмихната, винаги мила. Пиер, началникът на екипажа, и помощник-началникът Льо Мено са станали приятели. Капитан Фрело също не е устоял на нейния чар. Когато открил, близо до африканските брегове, че младият прислужник, съпровождащ Пелтие, всъщност е неговата жена, първо се ядосал: “Би трябвало да окова и двама ви в трюма, задето сте ме излъгали. Но ми разказаха всичко за вас, за женитбата ви, за това как са ви прогонили от колонията. Така че аз, както и целият екипаж, ви засвидетелствам симпатията си.” После добавил: “Все пак заради приличието ще помоля жена ви да не носи повече мъжките си дрехи.” Капитанът дори им дал барака в задната част на кораба, недалеч от собствените си помещения, в съседство с бараката на хирурга Яков. Неведнъж канил младата двойка на масата си заради удоволствието да чуе историята им. Лаура съумяла да бъде полезна на кораба. Приготвила дребни сладки от кокосови орехи и ги раздала на мъжете от екипажа, с което станала известна на всички. Повечето от тези мъже са необразовани грубияни, свикнали на удари и на тежък живот, и красивата, винаги усмихната креолка се превърнала за тях в добрата фея. При пресичането на границата, която тя преминавала за първи път, Лаура се включила в празненството, пеейки песни под акомпанимента на Луи Пелтие и на един моряк, който свирел на мандолина. Екипажът не си спомнял друго толкова забавно плаване. И сега, когато наближавал краят на пътуването, всеки си мислел с тъга за раздялата с Лаура и Пелтие, и завиждал на щастието им. Така си представям последните мигове от това пътуване, когато корабът приближавал бретонския нос. На свечеряване, когато преминали крайбрежната зона на Сен-Геноле, лошото време се обърнало на буря. Небето станало черно и скоро пороят скрил брега от погледите. Луи и Лаура се скрили в бараката. Вятърът духал с все сила от запад и “Брюл-Гьол” напредвал трудно, докато вълните се разбивали във вълнореза. Капитан Фрело наредил да свалят всички платна, като оставил само кливера и платното на бизанмачтата, но вятърът, все по-мощен, изтръгнал и тях. Малко преди пет часà изведнъж се спуснал мрак, сякаш някой угасил слънцето и тогава воят на бурята станал ужасяващ, вятърът свистял през всички пролуки, а морето ревяло като побесняло животно. Представям си как Лаура и Луи, притиснати един до друг на леглото, слушали грохота на вълните върху палубата. Настъпила нощта, започнал истинският ужас. При всеки удар корпусът стенел и вятърът пищял във вантите. Без платна, “Брюл-Гьол” се превърнал в играчка за вълните и водата нахлувала през всички оръдейни порти. Двамата влюбени стояли прегърнати, слели диханията си, прекалено уплашени, за да се молят или говорят. Малко преди полунощ се случило онова, от което всички се боели. Тласъците на вятъра отнесли “Брюл-Гьол” към плитчините, където корабът се натъкнал на подводни скали, източно от остров Сен, близо до Калауру. Въпреки неголямата дълбочина, на това място водата се блъскала в скалите като придошла река. Капитан Фрело решил да пусне две лодки, за да се опита да потърси помощ на острова. Отишъл да потропа на вратата на бараката, за да придума Лаура да се качи на една от лодките: “Трябва да тръгнете, ако искате да живеете, защото корабът може да потъне всеки момент.” Но Лаура отказала. Прегръщайки мъжа си, тя отговорила: “Ще живеем или ще загинем заедно.” Двете лодки отнесли трийсет и един моряци, както и хирурга Яков и началника Льо Мено. Капитан Фрело останал на борда, давайки нареждане корабът да се остави да бъде носен от вятъра, въпреки риска от подводните скали, защото в противен случай би бил разбит от вълните. Лодките изчезнали в нощта и ако не била светлината на мачтите им, щели да помислят, че морето ги е погълнало. През цялата нощ “Брюл-Гьол” се люшкал на котва край подводните скали. Призори рибарите от острова видели отново силуета му, впримчен между рифовете. Въпреки вълните и вятъра, мъжете хукнали към носа, за да се опитат да помогнат. Групата от трийсет и един мъже от екипажа били изтласкани към Гевьор и успели да се доберат до плажната ивица, където местните ги прибрали. Въпреки студа и умората, началникът Льо Мено останал на брега, за да гледа разбития кораб. Останал без мачти, той изглеждал като че ще се разпадне всеки миг. Всяка вълна го блъскала в скалите със зловещ трясък. И после, изведнъж, една по-силна вълна връхлетяла с ужасен шум, който хората от острова чули ясно сред грохота на бурята. На някои дори се сторило, че дочуват ужасените викове на онези, които щели да умрат, когато корабът се люшнал и се сгромолясал в морето. Вълната се отдръпнала и по оголената водна повърхност не било останало нищо, само няколко безформени отломки, подобни на корени на повалено дърво. Вече се чувал само шумът на морето и на вятъра, но никой от хората на брега не си помислял да си тръгне. Всички гледали, без да разбират, към морето, където всякаква следа от живот била изчезнала. През следващите дни на плажа на Немьор и по околните крайбрежни ивици неколцина от сто шейсет и осемте загинали били изхвърлени и погребани там, под камъчетата, след като били покрити с негасена вар, в присъствието на кмета Жан Франсоа Тимьор и на ректора Льох. Но не открили телата на Луи Пелтие и на Лаура, нито това на капитан Фрело. Дълго време след това, при всяка буря, морето продължавало да изхвърля останки от “Брюл-Гьол”, парчета от реи, лафети от оръдия. И когато бурята подгони вълните от запад, сред воя сякаш се чуват стенанията на двамата влюбени, прокудени от хората и погълнати от морето.