Знам това. И ще го докажа! Това заявява Роберто Савиано - осъден на смърт от Камората. Роден в Неапол, младият автор още 14-годишен става свидетел на убийство, а баща му е пребит, защото е спасил живота на ранено момче, набелязано от Камората за екзекуция. Роберто се записва в младежко сдружение за борба с престъпната организация Камора и през следващите 14 години целият му живот е отдаден на разобличаване дейността на мафиотските кланове от Неапол, натрупали вече колосална икономическа мощ. За да събере информация за книгата си, авторът прави и невъзможното. Работи като строителен работник и като асистент на китайски текстилен производител - все дейности, подчинени на Камората. Скита по „екологично чистите” полета край Неапол, където Камората заравя незаконно токсични отпадъци. Проучва системата за намиране на работа в чужбина с камористки препоръки и лети до Великобритания. Дори влиза в ролята на сервитьор на една камористка сватба. Първоначалният тираж на „Гомор” е 5000 екземпляра. Реакцията на босовете от Камората е присмехулно-надменна. За два месеца „Гомор” надхвърля 700 000 продадени екземпляра само в Италия. Шефовете на Камората осъждат Савиано на смърт. Писателят се готви да емигрира от Италия. Нобеловите лауреати за литература се обявяват в негова защита. Контейнерът се люлееше, докато кранът го местеше над кораба. Сякаш плаваше във въздуха и въжетата на крана не успяваха да овладеят движението. Изведнъж вратите се отвориха и заваляха десетки трупове. Изглеждаха като манекени. Но главите се разбиваха в земята, сякаш бяха истински черепи. И действително бяха черепи. От контейнера падаха мъже и жени. И няколко деца. Мъртви. Замразени и натрупани един върху друг. Подредени на редове, притиснати като херинги в консерва. Бяха от китайците, които никога не умират. От безсмъртните, които си предават документите един на друг. Ето къде бяха свършили. Труповете, които най-развинтените фантазии виждаха сготвени в ресторантите, погребани в нивите около фабриките, хвърлени в устата на Везувий, бяха тук. От контейнера падаха десетки, с имена, написани на картончета, закачени с връвчици за шиите им. Всички бяха отделяли пари настрана, за да бъдат погребани в родните им градове в Китай. Удържаха им част от заплатите, а в замяна им обещаваха, когато умрат, да ги изпратят обратно у дома. Малко място в един контейнер и дупка някъде в китайската земя. След като ми разказа за случилото се, кранистът от пристанището покри лицето си с ръце и продължи да ме гледа през пръстите си. Сякаш тази маска от ръце му даваше кураж да разказва. Бе видял труповете да падат и дори не бе помислил да вдигне тревога или да съобщи някому. Само бе спуснал контейнера на земята и десетина души, появили се изневиделица, натъпкали всичко обратно и почистили с водни струи остатъците. Нещата ставаха по този начин. Още не можеше да повярва, надяваше се да е кошмар, резултат от извънредната работа. Събра пръстите си, за да скрие напълно лицето си и продължи да говори, но вече не успявах да го разбера. Всичко, което съществува, минава оттук. Оттук, през пристанището на Неапол. Няма изделие, плат, парче пластмаса, играчка, чук, обувка, отвертка, винт, видеоигра, сако, панталон, бормашина, часовник, които да не минат през пристанището. Пристанището на Неапол е една рана. Голяма. Крайна точка в безкрайните пътешествия на стоките. Корабите пристигат, настаняват се в залива, приближават се към доковете, като малки кученца към цицките на майките си, само дето няма да бозаят, а ще бъдат изсмуквани. Пристанището на Неапол е дупка в световната карта, от която излиза това, което се произвежда в Китай - Далечния изток, както се забавляват да го наричат хроникьорите. Далечен. Много далечен. Почти невъзможен. Затваряш си очите и виждаш кимоно, брадата на Марко Поло и един ритник на Брус Ли във въздуха. Всъщност този Изток, както никое друго място, е свързан с пристанището на Неапол. Тук, в Изтока, няма нищо далечно. Това е най-близкият Изток, минималният Изток - така трябва да се нарича. Всичко, което се произвежда в Китай, се изсипва тук. Като кофа вода, изсипана в дупка в пясъка; самото изливане увеличава дупката, разширява я, влиза дълбоко. Само през пристанището на Неапол се осъществява продажбата на двайсет процента от износа на китайски текстил, а повече от седемдесет процента от продукцията минава оттук. Тази особеност трудно може да бъде разбрана, но стоките правят странни фокуси, успяват да съществуват, без да ги има, пристигат, без никога да са дошли, струват скъпо на клиента, преоценени са, когато се плаща мито, са евтини, а качеството им е отлично. Истината е, че платовете имат различни характеристики, достатъчно е едно драсване с химикалка върху документите, които ги придружават, за да паднат драстично митата и ДДС-то. В тишината на черната дупка на пристанището молекулярната структура на нещата сякаш се разпада и се възстановява отново веднага след като излезе от периметъра на крайбрежието. Стоката трябва да напусне веднага. Всичко става с такава скорост, че изчезва, докато става. Сякаш нищо не се е случило. Едно несъществуващо пътешествие, фалшиво акостиране, кораб призрак, товар, който изчезва. Като че ли никога не е съществувал. Изпарява се. Стоката трябва да се появи в ръцете на купувача, без да остави следи от движението си, веднага, бързо, преди да започне времето, времето, което ще даде възможност за контрол. Тонове стока се движат като пратка, която пощальонът ще занесе на адрес. В пристанището на Неапол с неговите 1 336 000 квадратни метра площ и 11,5 километра дължина времето тече различно. Това, което навън може да се направи за един час, в пристанището на Неапол ще се осъществи за не повече от минута. Пословичното бавене, типично за неаполитанеца, тук е опровергано, отречено, не съществува. Митницата упражнява контрола си във времеви измерения, които китайските стоки раздират. Безмилостно бързо. Тук всяка минута изглежда убита. Изтребване на минути, клане на секунди, откраднати от документите, догонени от ускорението на камионите, избутани от крановете, изтръгнати от “мулетата”, изпразващи съдържанието на контейнерите. В пристанището на Неапол работи най-големият корабопритежател в китайската държава, КОСКО, който притежава третия по големина флот в света, взел е под наем най-големия терминал за контейнери, обединил се е с МСЧ, който притежава втория по големина флот в света, със седалище в Женева. Консорциумът на швейцарците и китайците осъществява в пристанището на Неапол по-голямата част от сделките си. Тук разполагат с повече от деветстотин и петдесет метра сергии, сто и тридесет квадратни метра терминал за контейнерите и тридесет хиляди квадратни метра открита площ, като поемат почти целия транзит на пристанището в Неапол. Трябва да преустроиш въображението си, за да се опиташ да разбереш как невъобразимото количество китайска продукция може да се изсипе на кея в неаполското пристанище. Подходящи са библейските картини, игленото ухо прилича на пристанището, а корабите са камилата, която ще мине през него. Блъскат се плавателни съдове, огромни товароносачи са спрели извън залива, а корпусите и болтовете им издават метален звън, докато проникват бавно в тесния процеп на неаполския залив. Сякаш е морски анус, който с болка се разширява. Обаче не е така. Няма никаква бъркотия. Всички кораби влизат и излизат при пълен ред, или поне така изглежда, ако наблюдаваш от земята. И все пак сто и петдесет хиляди контейнера минават транзит оттук. Оформят се цели градове от стоки, които след това заминават някъде. Скоростта е качеството на пристанището, всяко бюрократично забавяне, всеки по-внимателен преглед превръщат този транспорт от гепард в нещо бавно и тежко. Винаги се губя на вълнолома. Вълноломът Баузан е точно като конструкциите „Лего“. Една безкрайна структура, която съществува според собствените си закони. Има един ъгъл на вълнолома, който е като гнездо на оси. Гадни кошери, които запълват цяла стена. Хиляди електрически жици, които хранят хладилните контейнери, контейнерите, в които се намират замразените храни и чиито краища са закачени за тези кошери. Всички рибени кюфтенца и пръчици са наблъскани в тези ледени контейнери. Когато отивам на вълнолома Баузан, имам чувството, че виждам всичко, произведено за човека. И мястото, където това производство прекарва последната си нощ, преди да бъде продадено. Сякаш наблюдаваш създаването на света. За няколко часа оттук минават роклите, които един месец ще носят момичетата в Париж, рибните кюфтета, които ще изядат за една година в Бреша, часовниците, които ще покрият ръцете на каталунците, коприната за всички английски рокли за един сезон. Ще бъде интересно, ако някъде пише не само къде е произведена стоката, но и какъв път е пропътувала, преди да попадне в ръцете на купувача. Продуктът е многонационален, чист мелез. Наполовина се ражда в центъра на Китай, след това се комплектова в някаква славянска периферия, в североизточната част на Италия се изпипва, опакова се в Пулия или на север от Тирана, за да свърши в някой магазин в Европа. Стоката има такива права на движение, каквито човешкото същество никога няма да има. Всички части от пътя, официалните и непредвидени придвижвания, се събират в своята крайна точка в Неапол. Когато корабите се приближават към вълнолома, огромни и пълни с контейнери, приличат на гъвкави животни, но щом влязат в залива и спрат до кея, се превръщат в тежки мамути от желязо и вериги, с ръждиви шевове по хълбоците и нашийник от вода. Струва ти се, че корабите имат многобройни екипажи, но се появяват само шепа мъжлета и не ти се вярва, че в океана те са в състояние да овладеят тези колосални зверове. Когато за първи път видях да акостира китайски кораб, имах чувството, че пред мен е цялото производство на света. Очите ми не успяваха да преброят, нито да преценят приблизително броя на контейнерите, които виждаха. Не можах да разбера колко са. Изглежда невероятно да не можеш да броиш, но наистина не успявах, цифрите ставаха непривично големи и се разбъркваха. Стоката, която се разтоварва в Неапол, идва предимно от Китай - 1 600 000 тона. Това е регистрираната. Минават поне още един милион, без да оставят следа. Според Агенцията по митниците само в пристанището на Неапол 60 процента от стоката избягва митническия контрол, 20 процента от фактурите не се контролират и между тях има петдесет хиляди фалшифицирани: 99 процента от тези нарушения са за китайски стоки, изчислено е, че за полугодие се губят около 200 милиона евро от неплатени такси. Контейнерите, които трябва да се скрият, за да не бъдат проверени, винаги са в първите редици. Всеки контейнер е номериран, но множество контейнери имат един и същ номер. Така един проверен контейнер отваря пътя за всичките си нелегални съименници. Това, което се разтоварва в понеделник, в четвъртък вече може да се продава в Модена или Генуа или да се появи на витрините в Бон и Мюнхен. Голяма част от стоката, която се появява на италианския пазар, всъщност трябва да преминава транзит през страната, но магиите на митниците позволяват транзитът да се осъществи без движение. Граматиката на стоките има един синтаксис при документите и друг в търговията. През април 2005 година при четири операции, които започват почти случайно, в кратки интервали една от друга, Службата за борба с митническите измами конфискува двайсет и четири хиляди чифта джинси, предназначени за френския пазар; петдесет хиляди артикула, идващи от Бангладеш, с надпис Made in Italy; около четиристотин и петдесет хиляди барбита, спайдърмени, плюшени играчки; четиридесет и шест хиляди пластмасови играчки на обща стойност около тридесет и шест милиона евро. За няколко часа през пристанището на Неапол преминава къс от промишлеността. И от пристанището влиза в света. Няма час или минута, в които това да не се случва. И късовете промишленост растат, наедряват и се превръщат от търговията в тлъсти пържоли. Таня Кольовска, преводач на книгата В едно от малкото интервюта, които дава след излизането на книгата, Роберто Савиано обяснява нейния успех с това, че е попаднала в ръцете на младежите – тези, които искат да знаят истината и са готови да я понесат. Мълчанието, което до момента обгръща дейността на Камората, е нарушено. Национални медии започват да отразяват случващото се в Неапол и близките градчета, следват арести, конфискации на имущество на камористи. Организират се манифестации на Камората по улиците на Неапол. Така словото на Савиано постига това, което държавните институции не успяват. Обетът за мълчание е нарушен. Колосалната фактология, дадена в книгата „Гомор”, не е някаква тайна, разкрита от автора. Това са известни истини, за които обществото години наред си е затваряло очите, за да осигури относителното си спокойствие. След излизането на книгата на Роберто Савиано вече никой не може да каже, че Камората и икономическите престъпления, извършени от нея, не съществуват.