Неизвестни факти от близката ни история разкрива писателят дипломат Богомил Герасимов в новото издание на мемоарната си книга „Дипломация в зоната на кактуса“, което излиза с логото на изд. „Христо Ботев“. Каква е истината за фонда „Културно историческо наследство“, кой и как злоупотреби с парите на България, каква е истината за смъртта на Людмила Живкова и по чия заповед започна преследване срещу най-близките й хора през 1981 г? Защо Москва попречи да бъде чествана тържествено 1300 годишнината на България? Читателите на „Класа“ първи имат достъп до най-любопитните моменти от книгата. Възможно ли е причината за една смърт да бъде едновременно убийство и самоубийство? Убеден съм, че случаят с кончината на Людмила Живкова е именно такъв. Тя напусна живота по насилствен начин, защото бе притисната до стената, в ъгъла, изправена пред една единствена алтернатива, която не можеше да приеме – уволнение, принудително напускане на поста председател на Комитета за култура уж по здравословни причини. Това беше една своеобразна екзекуция, продължила около месец преди физическата смърт. Организаторите са вярвали, че внезапната смърт ще мине пред обществеността, защото е предшествана от многократно използваната дъвка с подправки от катастрофи, травми, преумора, агни йога, увлечения, разочарования от далавери на най-близките й сътрудници. Няма смисъл да се занимавам отново с различните версии за трагедията. С течение на времето по-голямата част от тях започнаха да показват признаци на износване, като при старите обувки. Появиха се обаче и нови варианти на стари версии, на които ще се спра. Склонен съм да приема, че вариантите са дело на един авторски колектив, забъркал ги в онези поделения на Държавна сигурност, които Тодор Живков държеше лично под око. Първият партиен и държавен ръководител по онова време се явява и като главен готвач в кухнята на ДС. Това ясно проличава от неговите „Мемоари“. Почти нищо в текста, освен една снимка, не подсказва ЧЕ Тодор Живков е бил на официално посещение в Мексико. За самото пребиваване там, както и за визитата на президента Хосе Лопес Портильо у нас – нито дума! Тази подозрителна амнезия си обяснявам единствено с нежеланието на Живков да припомня връзките на Людмила Живкова с тази страна, моето пребиваване там като посланик. А най-важното – да не спомене нито дума за проведеното в Мексико честване на българската 1300 годишнина. За „външно вмешателство“, тоест за някаква роля на КГБ в мистериозната смърт на Людмила Живкова говорят следните слова на Тодор Живков от „Мемоарите“: „Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно „вмешателство“...“. Какви са тези тайнствени „вмешатели“ в смъртта на дъщеря му той не казва. Сякаш не е бил в състояние да поиска пълно разследване на обстоятелствата около трагедията в Бояна, а е чакал някой с милостива душа да благоволи и да го уведоми за резултата! Небезизвестният партиен идеолог Венелин Коцев, цитиран от журналистката Жени Костадинова, на среща с нея във Военния клуб изрекъл следните думи: „…Според мен Людмила беше убита. Руснаците не приеха нейното внимание към културата на Индия. Тя беше много духовен човек, отворен към света, към големите идеи. Баща й я готвеше за свой заместник. Ръководителите от СССР го предупредиха, че не са съгласни с нейната политика, но той не ги послуша. Държеше на Людмила и я оставяше да прави каквото поиска. И когато тя умря, първите му думи бяха: „Убиха Людмила“. Не си заслужава да коментирам надълго и нашироко този цитат, изречен сякаш за малолетни. Но ще обърна внимание върху полуистината: „Ръководителите от СССР го предупредиха, че не са съгласни с нейната политика.“ Коя нейна политика? Венелин Коцев я формулира така: „Руснаците не приеха нейното внимание към културата на Индия“. Ето я голямата лъжа! „Руснаците“, по-точно идеолозите в Кремъл, се гневяха не на вниманието към културата на Индия, а недвусмисленото обръщане на Людмила към Запада, на нейния националистически грях с честването на българската 1300 годишнина. Версията на Тодор Живков за някакво „чуждо вмешателство“ има и доста чудновати варианти. От тях си избрах два за екзотични илюстрации. Първият принадлежи на българския емигрант във Флорида, САЩ, Петър Прешленков. За него и „разкритията“ му научих от вестниците. Човекът смята, че зад смъртта на Людмила Живкова стои „ръката на Москва“. Той е уверен, че всичко се е случило по следния ред: след международен конгрес по българистика, състоял се през юни 1981 г., Тодор Живков научил, че дъщеря му не е в безопасност в България и й се готви нещо лошо, в смисъл, че може да бъде ликвидирана от съветски агенти. Затова решил да я скрие в ... Мексико (!!). Такова временно спасение обаче не можело да трае дълго. Според този автор „достойната патриотка“ се завърнала в България и била убита от „болшевишките убийци“. Небезизвестният парапсихолог Кубрат Томов пък твърди в едно интервю: „Беше станала опасна за социалистическата система. Гръмнали са я с лазерна пушка през прозореца на банята. Убиецът й е българин. Изминаха десетилетия от демократичните промени в България, започнали след 10 ноември 1989 г., но въпреки това все още много хора живеят с илюзията, че методите и средствата на ДС от тоталитарно време са погребани в историята. Аз не съм от тези хора. Отдавна съм разбрал, че нямаме шанс да забравим мрачните спомени от миналото. Подсказаха ми го отново две поредици в два уважавани всекидневника – поредици, които визират времето, когато Людмила си отиде от живота. Единият автор откровено се беше представил като о.р. Стефан Лилов, а другият е бивш ревизор на име Кирил Лалов. Двете имена, които споменах по-горе, демонстрират с писанията си съвсем ясно, че съвестта им е спала непробуден сън цели 27 години. След това някой или нещо ги разтърсва и им припомня Сталиновия принцип: „Има човек – има проблем. Няма човек - няма проблем“. Аз съм по-склонен да видоизменя Сталиновите думи и да ги поднеса в редакция с по-човешко лице: „Има човек – няма проблем, няма човек – има проблем. Всичко ще стане ясно, ако заменим „човек“ с „Людмила Живкова“. Тогава без много увъртания идеята ми ще прозвучи много убедително: жива Людмила Живкова – аз нямам проблем и мога да си работя спокойно, без да ме е грижа кой от подчинените ми в посолството е от яслата на Държавна сигурност. Когато беше жива Людмила, пет пари не давах и за студения вятър, който духаше откъм Москва, заради подготвяните тържества по случай 1300 годишнината на българската държава. Няма го човекът Людмила Живкова! И аз изведнъж се изправих пред невероятни проблеми и бях пронизан до костите от смразяващия сибирски студ. Реших да назова главата „Няма човек – има проблем“. Един приятел, по-вещ от мен в полицейската терминология, ми обясни, че двете букви, охраняващи името на полк. Стефан Лилов, означават „оперативен работник“. Друг мой приятел го опроверга. Той ме посъветва да не забравям пословичното българско чуждопоклонство и разкри тайната на о.р. – офицер от резерва. Нали е ясно, че „резерва“ е просто една чужда дума, избутала българската „запаса“. Аз намерих друго, по-вярно и по-трудно за разгадаване значение на о.р. – „ординерен рабулист“. Думата „рабулист“ е с латински произход и се употребява за лице, което извърта истината. Ако ме питате защо съм предпочел „ординерен“ пред „ординарен“, когато и двете думи означават едно и също – обикновен, ще поясня: френската „ординерен“ е с по-ясно изразен нюанс на посредственост и простотия от латинската „ординарен“. Нямах намерение да се занимавам с тия неща, но когато видях и моето име, което о.р. замеси не само в далавери, но и в смъртта на Людмила Живкова, обзе ме смесица от надоумение, отвращение и гняв. Прочетете първо тези редове на о.р.: „В ревизията се споменава името и на експосланика ни в Мексико Богомил Герасимов. През 1978 г. той похарчил $1978, без да е изяснил за какво. По-късно отчел $7926,72, част от които са дадени за почерпки. Той купил в Мексико и транспортирал в България 2 холни гарнитури за Живко Попов“. Какъв е този о.р., разследвал службата „Културно наследство“, който, без много да му мисли, си стъкмява факти и суми, за да ме оклевети? Ако действително е разследвал нещо, щеше да знае, че в Министерството на външните работи винаги стриктно са държали за какво се харчат парите, отпускани на посолствата. Знае ли този рабулист, че посолствата приемат гости, на които се сервират „почерпки“ от рода на кафета, чай, сокове, минерална вода? Тези „почерпки“ престъп- ление ли са? Освен това ще му открия още една тайна – не посланикът, а Живко Попов сам си купи холната гарнитура. Другата си купих аз, но двете заминаха с кораб заедно. Аргументите на о.р. полковника от ДС ми напомниха за един анекдотичен случай, който изглежда невероятен, но е верен. Навремето в Министерството се разказваше тъжната история на един български студент в Москва, на когото откраднали балтона. Имало някакво оплакване, някакво разследване, но от всичко оцелял само голият факт – откраднат балтон. Същият студент след години кандидатствал за работа в Министерството на външните работи. Кадровиците го отхвърлили с мотива: той ли беше откраднал балтон, неговият балтон ли беше откраднат – има нещо тъмно около този човек! За клеветническите твърдения на Лилов мога да го осъдя във всеки съд. Плитки ще му бъдат оправданията с митичния доклад от 50 страници, изготвен само в един екземпляр. Какво е имало в този доклад – никой не знае, къде е този доклад – също никой не знае. Дал го на Тодор Живков, който пък заедно с Иван Славков уж го дал на Людмила, а тя така се притеснила от „разкритията“ за нейните хора,че се гътнала и умряла. Мистерията се задълбочава със загадката какво е направила Людмила с разобличителния доклад. Известно е, че през последните седмици, преди да сложи край на живота си, тази жена бе изгорила много документи, свои записки, снимки и дори в пристъп на ярост и някои книги на баща си. Възможно е в това домашно аутодафе да е попаднал и прословутият митичен доклад. Възможно е, пак повтарям, но аз не вярвам. Както не вярвам, че някой ден ще се появи на бял свят, освен ако рабулистите не решат да изфабрикуват някой фалшификат. Няма да им е за първи път. Прочетете какви ги нарежда полковникът: „Знам от достоверен източник, че е била много притеснена, защото в доклада са визирани едни от най-близките ъ сътрудници – Любо Левчев, Живко Попов, кумувал на сватбата с първия й мъж – Емил Александров, Богомил Герасимов, Тинко Воденичаров.“ Очевидно заслужава да се замислим защо ченгета от бившата Държавна сигурност изведнъж добиха кураж да излизат на светло, да дават експертно мнение за смъртта на Людмила Живкова, да раздухват позагасналите въглени на инсценировката с разследването на службата „Културно наследство“. Нека да кажа съвсем ясно и високо, че не вярвам на никакви „разкрития“ от такива недостойни хора. И ако те зая- вяват, че са разследвали, проучвали и стигнали до определени изводи, сигурно точно обратното е вярно.