Каква е истината за смъртта на Людмила Живкова? Защо Тодор Живков забрани да аутопсират трупа на собствената му дъщеря? Кой нареди да бъдат преследвани най-близките й сътрудници? Каква бе ролята на Кремъл в проваленото честване на 1300-годишнината на България през 1981 г.? На тези и много други въпроси, свързани с близката ни история, отговаря писателят дипломат Богомил Герасимов в новото допълнено издание на мемоарната книга „Дипломация в зоната на кактуса”, което излиза с логото на издателство „Христо Ботев”. Авторът предлага разширен разказ за събития, в които е участвал в качеството си на български посланик в Мексико. Провокиран е да го направи от публикации в периодичния печат и книги, които манипулират истината за честването на 13- вековния юбилей на България. Читателите на „Класа“ първи ще прочетат най-любопитните моменти от книгата в пет последователни публикации. На 28 февруари 1981 г., събота късно следобед, тръгнах за летището. Най-после! Пристигаше Людмила с цяла делегация за най-важното събитие в моя живот – честването на 1300годишнината на България. На летището заварих главния посрещач, министъра на образованието Фернандо Солана. Разменихме с него няколко думи и скоро огромният „Джъмбо“ на „Ер Франс“ спря пред ръкава на залата, където чакахме да се покаже нашата първа дама. Вратата се отвори, но вместо нея видях офицера от УБО Димитър Мур- джев. Очите му трескаво ме търсеха и като ме видя, ми махна рязко с ръка. Влязох в самолета с най-хубавата си усмивка, но тя бързо замръзна, когато видях лицето на Мурджев. Зад него безмълвно стоеше прав заместник-председателят на Комитета за култура Пейо Бербенлиев. – Къде е Мила? – попитах аз Мурджев. Той ми стисна силно ръката, сякаш искаше да ме предупреди, че не трябва да задавам въпроси на висок глас. – Другарката Живкова не е добре! – каза ми той. – Какво значи „не е добре“? Отвън я чака министърът на образованието, има много официални посрещачи. Подготвена е пресконференция... – Не е добре и няма да има никакви разговори, никаква пресконференция– почти извика в ухото ми Мурджев. – Мисля, че другарката Живкова не е в състояние да се яви пред журналисти – тъжно добави Бербенлиев. В помещенията на първа класа Людмила лежеше безжизнена на седалката. Лицето й бе бледо и изпито. Тя гледаше към мен, но не ме виждаше. Наведох се над нея и прошепнах: – Какво ти е, Мила? Отвън те чака Фернандо Солана... Тя не отговори. Мисля, че изобщо не чуваше какво й казвам. Седеше отпуснато като човек, който е в полусъзнание, който си отива. – Трябва веднага да я закараме в хотела и да повикаме лекар... може би... – колебливо каза Бербенлиев. Мурджев също настоя: – Да, трябва да си легне и да почива. Аз излязох от самолета и отидох при министъра. Обясних му, че сеньора министърката не се чувства добре, всъщност тя е толкова зле, че е почти в безсъзнание, и е необходимо незабавно да бъде откарана в хотела. – Ще се разпоредя там да я чака наш лекар – каза загрижено министърът. Мурджев и колегата му Петър Петров почти изнесоха Людмила от самолета. Тя не забеляза, че има посрещачи, че Фернандо Солана нещо й говори. Всичко стана много бързо и журналистите късно усетиха, че гостенката отново е излетяла. Защото ние наистина буквално летяхме към хотел „Камино реал“. Помощниците на Людмила я настаниха в определения й апартамент и ме повикаха в съседната стая. – Мурджев, искам да я видя – казах аз още от вратата. – Струва ми се, че вече се съвзема. – Да – отвърна ми Мурджев, – толкова се е съвзела, че ни забрани да влизаме при нея. – Но аз само няколко думи... – Ти не разбираш ли български? Не разрешава никой да я безпокои! Никой! Това се отнася и за теб, и за нас. – Но сега ще дойде медицинският екип. – Никакви доктори! Изрично забрани. Можехме ли да я оставим сама и в такова състояние? Пейо Бербенлиев влезе при нас и всички решихме да се посъветваме с една рускиня – лекарка към съветското посолство. Тя пристигна веднага, но и на нея не се даде зелена улица. Повъртя се известно време из хотела, но не смееше да си тръгне, докато не й казахме, че е по-добре да не си губи времето. Всичко това стана на 28 февруари – в деня, когато според българския печат Людмила направила изявления на летището. Тази нощ беше един дълъг кошмар, който не ни напусна и на следващия ден. Започна да ме мъчи смътно безпокойство. Официалното откриване на тържествата бе определено за 3 март, вторник. Изпратени бяха над 2000 покани. Първи март се падаше в неделя и до вторник имаше малко часове. Притеснявах се, че не мога да вляза при Людмила и да говоря с нея. Изпитвах някакво смътно подозрение, че нещо се крие от мен. Ако Мила беше толкова зле, защо не пуснахме лекари да я прегледат? Все пак аз издебнах един момент, когато Мурджев бе зает с нещо, и се вмъкнах в апартамента на Людмила. Едва затворих вратата зад гърба си и се спрях като закован. Мила беше там, почти гола, седнала върху бял чаршаф на пода, с кръстосани крака. Тя притискаше длани пред гърдите си, както правят в Индия, когато поздравяват или се молят. По ръцете и лицето си беше нарисувала някакви цветни линии. Пред нея бяха наредени различни предмети, които вероятно носеше в тайнственото си куфарче. – Мила!... – прошепнах аз с широко отворени очи и почти замръзнали челюсти. Не ме чуваше, не ме виждаше. Не смятам, че в момента се молеше или медитираше. Тя просто не беше в апартамента: изпаднала бе в онова състояние, при което според окултните науки душата напуска тялото и се юрва в други светове или в отвъдното. Знаех, че е опасно да я „събуждам“ от това скитосване между звездите. Не посмях да направя тази глупост и бавно се измъкнах навън. Мислех си, че никой не ме е видял. После забелязах, че Мурджев ме гледа сърдито. След години призна, че ме е видял да влизам при Мила, но било късно да ме спре. След още известно време Мурджев забрави не само какво ми е признал, но и всичко, което се случи от първия до последния ден на тази делегация в Мексико. Но тогава още не знаех, че този човек е с две или три лица, че за него премълчаването, изкривяването на истината и лъжата са като „Тъй вярно!“ и „Слушам!“ За него ще се наложи да напиша по-късно още нещо. Бях ядосан на Мила, че точно в този момент бе намерила за необходимо да се моли на своя бог или на своите „учители“, че накара всички да се тревожим за здравето й. В същото време бях и по-спокоен, защото явно не беше болна. Вечерта с Пейо Бербенлиев и двамата сътрудници на Людмила направихме съвещание, на което се опитахме да намерим изход. Всички се страхувахме от неизвестността – Людмила можеше и да не се съвземе, можеше и да не се върне към доброто си здраве. Вече знаех или мислех, че знам истината, но можех ли да съм сигурен, че това не е прелюдия към нещо по-страшно? Освен всичко друго знаех, че в Мексико за всичко е отговорен посланикът, но Мурджев знаеше по-добре: като главен сътрудник на Людмила той носи цялата отговорност за живота и здравето й. Никой нямаше да му прости, че не е информирал веднага прекия си началник генерал Кашев и самия Тодор Живков. Умувахме до късно и накрая решихме, че трябва да повикаме лекарски екип от България. При това ставаше дума за определен лекар, който познаваше добре състоянието на Людмила и можеше веднага да й окаже помощ. Положението се усложняваше и от това, че Тодор Живков в момента беше на посещение в Съветския съюз и трябваше да го търсим в Москва. За УБО може всичко да се разправя, но, както казва Мурджев, ако му поставеха задача да построи ракета, сигурно щеше да свърши и тази работа. Той се свърза по телефона със София, каза на когото бе нужно защо трябва веднага да говори с генерал Кашев и скоро след това го чу от другия край на света. Генерал Кашев прецени, че трябва да бъде информиран и Тодор Живков, и предложи това да направи посланикът. Не се наложи да чакаме дълго на телефона. Тодор Живков се обади, разбра, че говори с мен, и попита как е дъщеря му. Можех да отгово- ря само, че не е добре, но имаме пълното съдействие и разбиране на мексиканския президент и правителството. Мисля, че Тодор Живков не се вълнуваше от тази страна на въпроса и пожела да говори с Мурджев. Той настоя лекарски екип да бъде веднага изпроводен до Мексико с правителствен самолет. Не забрави да спомене, че е желателно в самолета да бъде и Иван Славков. Предложението на Мурджев бе прието. Всички въздъхнахме с облекчение. Не ни оставаше друго освен да чакаме. По най-прости сметки самолетът можеше да пристигне в Мексико най-рано на 4 март вечерта. Тоест след официалната церемония за българския юбилей. Очевидно бе, че всичко върви към провал. На 2 март, понеделник, привечер Мурджев ми каза, че в състоянието на Людмила няма промяна. Аз ходех като луд от притеснение. Яд ме беше и на Мила, и на нейното увлечение по индуистката религия, на целия цирк, който постави в опасност най-голямата ни цел – честването на българския 13-вековен юбилей. В коридора на хотела срещах само оклюмали глави. Естадо майор, мексиканското УБО, беше изпратило цял взвод цивилни агенти, които не допускаха външни лица и се бяха поставили изцяло на наше разположение. Не можех сутринта да застана пред президента и да му кажа, че нашата Първа дама е „болна“. Нито можех да му призная, че се моли, че изпълнява някакъв религиозен ритуал. Аз вече си обяснявах и състоянието й при пристигането на летището. Всички, които са чели Карлос Кастанеда, знаят ролята на „мескалито“, на онова нещо, което индианците правят от някакъв кактус или гъба, за да изпаднат по-лесно в състояние на транс или да изпратят астралното си тяло на извънземно пътешествие. Вероятно и в Индия се намира някакъв еквивалент на това „мескалито“, за което разказва дон Хуан на Карлос Кастанеда. Уверен бях, че Людмила носи в куфарчето си такива окултни средства, които се дъвчат или гълтат, когато посветеният иска да изстреля душата си в орбита. Друг е въпросът защо трябваше да го прави точно в Мексико и точно в навечерието на най-тържествения ден. Изнервен до припадък и отчаян до смърт, вечерта отидох в двореца „Лос Пинос“ и поисках да бъда приет по спешност от президента. Оставиха ме да чакам половин час. Сигурно съм представлявал жалка картинка, когато влязох в кабинета на президента. Дори не си спомням кои други лица бяха при него. Президентът ме посрещна със съчувствие, прегърна ме през раменете и каза: – Успокойте се, сеньор ембахадор, тук сме само ваши приятели! Бях сигурен, че президентът е информиран точно за истинското положение в „Камино реал“. Той ме попита: – Как е сеньора Живкова? Мога ли да направя нещо за нея? Аз почти избухнах: – По дяволите!... Извинете ме, сеньор, вече нямам нерви и човек не може да контролира това, което няма. Искам да кажа, че сеньора Живкова не е в опасност и ще се оправи. – Тогава какъв е проблемът? – Сеньор президент, аз виждам как рухва нещо, за което работих с такова желание. Радвах се, че всичко ще започне от Мексико, а сега... – Какво сега, сеньор ембахадор? – прекъсна ме президентът. – Утре сутринта ще открием вашата прекрасна изложба независимо дали сеньора Живкова ще бъде добре, за да присъства, или не. Ти си извънреден и пълномощен посланик и ще я заместиш. Утре аз ще произнеса моето слово, ти ще кажеш няколко думи и всичко ще бъде наред. Няма да допуснем да се провали вашият празник, сеньор ембахадор!... Довлякох се до хотела, предадох какво сме се договорили с президента и гаврътнах една водна чаша с уиски. Почувствах, че напитката разнася по всичките ми клетки радостната новина – хей, не всичко е загубено! Българските вестници предават без капка срам какво е казала Людмила на тържественото откриване на изложбата, как изтъкнала значението на този 1300-годишен юбилей. Всъщност тя не напусна хотела и аз предполагам, че дори не е променяла и позата си. Хосе Лопес Портильо поздрави сърдечно България и българския народ за юбилея и каза ласкави думи за нашата изложба. Изрази съжаление, че внезапното заболяване на сеньора Живкова й е попречило да участва в този колкото тържествен, толкова и вълнуващ акт. Залата беше препълнена, доня Кармен ми се усмихваше окуражително, а аз се чувствах като с гири на краката. Предполагам, че не съм бил на висота, когато ми дадоха думата, но не съм говорил и глупости, защото не чух после лоши приказки по мой адрес. След официалната част разгледахме изложбата. Залата не можеше да побере всички поканени. Президентът и доня Кармен нарочно се движеха бавно и спираха продължително пред експонатите. Президентът дори високо ми каза, че всяка наша изложба е потвърждавала първото му впечатление: България наистина е страна с богата древна култура.