Стефан Галибов, наш пратеник на „Златната ракла“ Проектът „Коридор № 8” не можа да свърже България, Македония и Албания. Дали поради финансови, политически или пък по чисто културни причини? Макар че културата на балканския индивид е напълно идентична независимо от каква националност идва и колкото и да се опитва да е по-различен от съседа си. Това най-ясно личи във филма ”Коридор№ 8”, продукция на българската кино компания АГИТПРОП. Документалният поглед към невъзможността дори за чисто физическо спокойно преминаване през Балканите показва бурните страсти, кипящи в този размирен регион. Филмът осъществява изгубената духовна връзка между трите държави в търсене на прекъснатите човешки съдби . В балканския разказ участват и трима американци, които следят процесите в този интересен регион на Европа и дават наднационалната гледна точка на страничния наблюдател, незасегнат от историческите наслоявания и противоречия. След многобройни успехи в чужбина филмът спечели голямата награда за документален филм на фестивала в Сараево през август, а после замина за Монреал и Торонто. В момента „Коридор№ 8” може да се види в „Арена“ и в Дома на киното в София. Документално-художествената продукция „Коридор № 8” бе показана на фестивала „Златната ракла” в Пловдив. След прожекцията режисьорът Борис Десподов отговори на въпросите на „Класа“. - Получихте заслужено признание. Как приемате наградите? - Не са важни наградите, а реакцията на публиката. Всеки български режисьор е длъжен да покаже произведението си преди всичко пред българска публика, за да разбере дали е успял наистина, дали е бил разбран от съгражданите си и да се съизмери с мнението им. - Как дойде идеята за „Коридор номер 8“? - Бях тръгнал за някакъв фестивал на анимационното кино в Тирана, и изведнъж осъзнах,че няма директен полет до албанската столица, а трябваше да се мине чак през Милано. Така ми дойде идеята за липсата на нормални пътища и инфраструктура на Балканите, което често отразява и състоянието на взаимоотношенията между различните народи в този отдалечен ъгъл на Европа. Поинтересувах се от проекта за Коридор№ 8, който трябваше да свърже Черно и Адриатическо море. След време на София Филм Фест споделих идеята с американския режисьор Джери Шацбърг и той ме запали да започна, вдъхна ми смелост. Каза ми: „Ще има полза от такъв филм, най-малкото ще проучиш нещата с този път, ще преживееш едно приключение, дори и нищо да не се получи на кино. Така започнах да се занимавам с идеята на сериозно. - До каква степен документалното кино може да бъде нагласявано според ситуацията? - Може, стига това донагласяване на историята да не пречи на реалната история, на хората които снимаш, да не ги променяш, за свои цели. В „Коридор № 8”имаше няколко украсени моменти, като рамката на историята, която започва и свършва със син балон, духнат от вятъра по пътя. Песента на финала обаче е напълно автентично изпята. Тя е била измислена някога много отдавна специално за откриването на магистралата в Албания и никой вече не помни точния текст, останала е само мелодията. - Как измислихте музиката? - Почти бях монтирал филма, когато го пуснах на моя приятел Петър Дундаков, бивш член на групата „Тибетски сърца”, исках мнението на независим от продукцията човек, на когото можеше да се вярва. Дундаков предложи цялата музика да е вариация на последната изтананикана на живо мелодия - песента за магистралата. - Труден ли беше подборът на героите? - Половината от героите са много внимателно проучвани преди началото на снимките. Примерно семейството от Албания, което се крие от вендета, го чакахме четири години да се съгласи да ги снимаме. И направихме монтаж с друга къща, а истинското им жилище оставихме в тайна от съображения за сигурност. За този контакт, както и за много други, ни съдейства нашата приятелка Антонина Желязкова. Човекът с лодката на Охридското езеро, както и диспечерката на гара Гюешево, срещнахме напълно случайно и се оказаха отлични попадения. - Колко пъти изминахте пътя по несъществуващата магистрала, докато снимахте? - 3-4 пъти физически ходихме по маршрута. 2 години и половина поддържахме контакт с институциите в отделните държави, като всичките предразсъдъци, показани във филма, ги изпитахме на гърба си. - Не ви ли беше страх да покажете филма пред македонската и албанска публика? Все пак засягате някои чувствителни етнорелигиозно-културни нотки, които винаги могат да провокират остри реакции? - На един фестивал в Косово тръпнахме от реакцията на местните албанци. За пръв път видях албанец по време на снимките и все още тия хора ми бяха чужди. Оказа се, че напразно съм се притеснявал. Филмът беше гледан с голям интерес при претъпкана зала и последван от много ръкопляскания. Сега тръпнем от срещата с българската публика не по-малко. Ще се радваме да се хареса и у дома.