Из "Египетската тайна на Наполеон" Сънуваше ли? Беше ли мъртъв вече? Наполеон така и не разбра колко време бе останал в безсъзнание, прострян върху студените плочи на Царската камера. Когато се събуди - все още в неведение за всичко, което предстоеше, - изпита странната и абсурдна увереност, че не е сам. Никога не успя да я изрази с думи. Не можеше. Докато лежеше неподвижно, гранитът около него бе добил призрачно фосфоресциращо сияние. - Ето ме! - извика Наполеон, като си спомни за виденията. - Не се боя от вас! Покажете се, ако смеете! Недрата на пирамидата останаха безмълвни. Ехото беше единственото живо нещо там вътре. Наполеон разбра, че не биваше да се предава. Пипнешком обхвана разбърканите си коси с лявата ръка, а с дясната ги събра в опашка, изправи се с един скок и застана нащрек. Все още беше жив. Не можеше да се остави да умре. Не и по този начин. С няколко последователни и отработени движения той възстанови донякъде топлината в измръзналото си тяло. Отново усети как по гърлото му се спуска смрадта на прилепи, изпълваща цялата пирамида. Появата на краткото зеленикаво сияние бе възвърнала част от силите му. Въпреки че не помнеше друг път да се е озовавал в подобен мрак, никога досега не се беше страхувал толкова от липсата на светлина. Какво правеше тук? Защо мястото изведнъж бе започнало така да го плаши? Нима това не бе същата пирамида, на която беше посветил толкова хвалебствени слова в присъствието на генералите си? Нима не бе това паметникът, от чиито блокове можеше да построи еднометров зид, опасващ цяла Франция? Докато пипнешком търсеше стена, на която да се опре, корсиканецът направи равносметка на ситуацията. Като помисли по-внимателно, причината за страха му беше само една: всичко, което се случваше тук вътре, дори и моментът, в който последното пламъче на факлата му, пращейки, изгасна, му изглеждаше внимателно подготвено. Агонизиращият пукот на огъня, кълбата дим, издигащи се към плоския гранитен таван, надвиснал над главата му, дори непробиваемата тишина, изпълнила помещението само секунда след падането на мрака, бяха част от добре обмислената стратегия на древните пазители на Гиза. Поне така изглеждаше. Нима султан Кебир* беше попаднал в клопка? Корсиканецът простена. Не. Не беше това. Политиците от Директорията в Париж му бяха показали, че трябва да е подготвен за една толкова човешка вероятност като предателството. Жаждата за власт на шепата хора там и доказаната им липса на скрупули го бяха научили да различава неверните сърца от благородните. Не беше неоснователно и недоверието му към любезните жестове на добра воля на имамите от Кайро, които няколко дни по-рано бяха посрещнали с широка усмивка неособено издържаните му религиозни претенции. На връщане от кампанията си в Светите земи той се беше представил пред духовните водачи на града като въплъщение на висшето същество, предречено в Корана - онова, което трябвало да дойде от Запада, за да продължи делото на Пророка... Ами ако го бяха го довели тук, за да го накажат за богохулството му? Наполеон се напрегна да си спомни: Елиас Буктур, умелият преводач копт*, който му служеше и като водач, откакто бе стъпил в Египет, го беше завел до началото на пустинята с обещанието да му разкрие нещо изключително. Нил тъкмо бе прелял и разпръскваше щедро наносите си по полетата край делтата. Народът празнуваше благословията на реката си. Но за Елиас - мъж с безизразно лице - това като че ли нямаше значение. Настоя да го заведе на здрачаване до покрайнините на града, във вътрешността на най-голямата пирамида в Гиза, и да го посвети в тайните й. „Който владее пирамидата, ще владее и света”, бе му казал Елиас, докато пътуваха натам. По някакъв начин Наполеон беше сигурен, че това е велика истина. Може би единствената истина. Необичайната покана, отправена в канцеларията, която Наполеон беше разположил край езерото Абасия, се въртеше в главата му в продължение на часове. Елиас, любим племенник на верния му генерал Якоб Тадрус, почетен военачалник на Коптския легион към френската армия, нямаше причина да го подвежда за нещо, на вид така безобидно. А може би имаше? Наполеон си представи лицето му съвсем ясно: умен поглед, много бяла и блестяща кожа и заострена брадичка, скриваща силната му ъгловата челюст. Елиас го беше предупредил, че е жизненоважно да присъства на ритуала в пирамидата. „Никой не бива да знае, че идвате - напомни му той сериозно. - Само заради настояването ви генерал Клебер има нужната благословия на боговете да ви служи като придружител, стига да стои на разумно разстояние от вас. Но ако решите да не ме послушате, мога да ви уверя, че онова, което трябва да се разкрие пред очите ви, ще остане скрито.” Наполеон му се довери - нещо необичайно за него. Дори не обърна внимание на това, че преводачът спомена боговете. Елиас - мислеше си генералът - беше ревностен копт. Но какво щеше да се разкрие пред него в Голямата пирамида? Дали безмълвното видение, на което току-що бе станал свидетел? И ако беше така, как можеше Буктур да знае за него?... По залез слънце заедно с неколцина мъже и четири магарета, натоварени с одеяла, вода и банани, Наполеон прекоси с баржа селото Назлет ел Саман. След като стигнаха до долината, в която почиваше Сфинксът, се прехвърли на кон и продължи към най-голямата от всички пирамиди в околността. Пирамидите приличаха на изкуствени планини, замислени от архитектите на един изгубен свят, чието намерение е било да отправят предизвикателство към времето. Летният залез, по-тържествен отвсякога в Гиза, обагряше в цвят на старо злато хилядолетните руини. - Мосю - обърна се към него Буктур на изискан френски, след като го преведе по поредицата тесни коридори, водещи към най-високата камера на пирамидата, - преди да ви бъде разкрито това, за което толкова бленувате, трябва да освободите душата си и да позволите на вечния пазител на това място да я претегли. И това, мосю, ще сторите сам. - Сам? Елиас кимна сериозно. - Винаги е било така - от времето на фараоните та до идването на мюсюлманите. Такъв е законът. Така са постъпили както Цезар, така и Александър Македонски - и двамата са станали господари на Египет. Така трябва да направите и вие. Генералът, без да разбира напълно това, което искаше да му каже преводачът, отново се съгласи. Как можа да бъде толкова безразсъден? - укоряваше се той сега. Бонапарт сякаш още съзираше суеверния страх в тъмните ириси на Буктур. Може би това беше същият онзи страх, накарал разгромените край Кайро мамелюци да го нарекат Дявола Бунабарт и да си го представят като джин - зъл дух с дълги и остри нокти, способен да вкамени противниците си само с един поглед. Здравомислещият Елиас, въпреки че бе прекарал вече няколко месеца с Наполеон, все още не бе напълно сигурен, че впечатлението на предишните господари на Майката на света* е само измислица. Поколения наред семейството му беше водило посветените до недрата на Храма на Саурид*, но никога баща му или дядо му не бяха му разказвали за толкова властен кандидат като този. - Къде ще ме чакаш, Елиас? - попита настоятелно корсиканецът, след като разбра, че ще бъде оставен сам в пирамидата. - Навън, мосю. - И вие ли, Жан-Батист? - Наполеон отправи поглед към генерал Клебер под мъждукащата светлина на факлата. - И аз, генерале. Така и стана. Когато излинялата черна галабия* на водача и синята куртка на генерала се изгубиха от погледа му обратно в коридора, по който бяха дошли дотук, Наполеон имаше само няколко минути, за да се ориентира. Малко след това, сякаш всичко бе изчислено с часовникарска точност, факлата му изгасна. Бонапарт потрепери. Като че ли вратите на пирамидата се бяха затворили изведнъж и завинаги. Помещението бе обхванато от пълен мрак: входът към мястото, двата малки квадратни отвора в северната и южната стена, водещи в неизвестна посока, както и големият гранитен саркофаг в центъра на залата потънаха във внезапна и непрогледна нощ. Всичко бе покрито с гъст черен воал. Всъщност сандъкът бе единствената вещ, привлякла вниманието му. Беше достатъчно голям, за да побере човек във вътрешността си. Там ли трябваше да освободи душата си? В тъмното? Там ли щяха да измерят „тежестта” й? И ако беше така, то как? - Пирамидата ще ви води - беше го предупредил Елиас Буктур няколко часа по-рано, без да му каже, че ще го изостави на произвола на съдбата. - Оставете се на свещената сила, завещана на поколенията от древните господари на Египет. Не се съпротивлявайте. Не се опитвайте да разберете. Приемете това, което ви се дава. Наполеон трудно можеше да си представи, че в обикновен саркофаг като този можеше някога да е почивало тялото на някой цар и че толкова скромна зала е била използвала в миналото за гробница на фараон. Грешеше. Помещението беше изградено от големи каменни блокове, съединени с прецизност до милиметър, които оформяха съвършените му правоъгълни контури, и се изискваше време и наблюдателност, за да се оцени по достойнство величието на това място. Безупречността на формите му, хармоничността и простотата, отсъствието на надписи или ненужни украшения го правеха достойно да бъде светилище на могъщо заспало божество, изоставено много преди Александър Велики да стъпи край Нил и вероятно оплячкосвано хиляди пъти преди посещението на корсиканеца. Тази мисъл го разтревожи. С премерено и леко, почти инстинктивно движение докосна външната част на пояса си, където беше дръжката на сабята му. Студеният метал го успокои. В случай на непредвидена опасност знаеше как да се защити. Но от кого? Или от какво? Нима Елиас не го бе предупредил, че най-сериозният му враг в пирамидата - може би най-страшният от всичките му неприятели - щеше да бъде самият той? Не беше ли това поредното изпитание, което му бе подготвило тайнственото братство, в което членуваха неговият преводач и без съмнение собственият му генерал Клебер? Може би бе постъпил твърде доверчиво, като дойде с тях сам и без охрана до опасното плато в Гиза, където никой чуждоземец не се осмеляваше да стъпи без солидна военна подкрепа? Изпълнен с решимост, младият мъж потърси пипнешком гладката ледена повърхност на гранита. След като намери очертанията на саркофага точно там, където си ги спомняше, той се покатери през една от страните и се излегна на дъното му. Нямаше какво да губи. Беше готов да изчака събитията да се случат, без да се намесва, и да намери разрешение на тази неудобна ситуация по възможно най-пасивния начин. - Какво имаше предвид Елиас, когато каза да освободя душата си, за да бъде претеглена? - запита се, докато наместваше гърба си на дъното на саркофага. В този момент Наполеон Бонапарт, предводителят на войските, окупирали Египет, направи ужасяващо разкритие: ковчегът му беше точно по мярка...