Филмът "Шивачки" на Людмил Тодоров донесе неотдавна поредното признание за българското кино – специалната награда на фестивала в Карлови Вари. Преди това лентата взриви публиката по време на дните на българското кино в Ню Йорк и на срещата на българските медии в Мадрид. „Шивачки“ спечели и пет от годишните филмови награди за 2007 г. - за най-добър игрален филм, за режисура, сценарий, за операторската работа на Емил Христов и за най-добра актриса - на Елен Колева. Режисьорът на вече нашумялата лента Людмил Тодоров е роден на 12 януари 1955 г. в Горна Оряховица. Ззавършва кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмът му „Любовното лято на един льохман“ (1990) е носител на голямата награда на фестивала в Торино и на специалната награда на журито в Монтевидео. „Приятелите на Емилия“ (1997) пък получава наградата на ФИПРЕССИ в Солун. През 2002 г. „Емигранти“ си тръгва с наградата на публиката на международния София Филм Фест. - Г-н Тодоров, „Шивачки“се оказа филм, който навсякъде се харесва на публиката – и на кинофестивалите, и редовите прожекции у нас и в чужбина. На какво според вас се дължи този успех? - Фестивалите поначало са конюнктурни - те се влияят от някакви моди. Всеки фестивал, на всяко следващо издание, обслужва някакви предпочитания. Не присъствах в Карлови Вари и затова не можах да усетя на място какво точно е провокирало публиката. Интересът към който и да е филм произтича не толкова от темата, а от начина, по който създателите на филма общуват със зрителите. Филмът поначало е сеанс на общуване между творците и тяхната публика. В този смисъл почти няма разлика с общуването слушател – музика. Когато историята е разказана по начин, който провокира публиката – кара я да се смее, да се натъжава, мисля, че темата няма значение. - До каква степен присъствието на трите млади актриси допринася за възприемането на филма „Шивачки“? - Фактически те изнасят филма. За българската публика, когато има нови, малко познати лица във филма, винаги е по-интересно. Реакциите на младия неопитен актьор са много по-спонтанни, много по-неизчислими, отколкото на зрелия, опитния изпълнител. А филмовата лента наистина е нещо смайващо – тя успява да улови всеки един нюанс, всяка мисъл, която минава през очите на актьорите. И това стига до зрителя. Спонтанността на Елен Колева, Александра Сърчаджиева и Виолета Марковска се усеща още в първите кадри на филма. И Момичетата се срещнаха на кастинг. Явиха се 200, останаха десетина, накрая си избрах въпросните три актриси. Мисля, че изборът бе добър. - Останаха ли тайни от „Шивачки“, свързани с живота зад кадър? - Няма особени тайни, защото филмът се снима изцяло в София. Огромна е разликата къде работи екипът – командирован в провинцията или в столицата. В столицата екипът просто няма време да се усети като едно цяло – хората работят по цял ден, вечер се разделят и си отиват у дома, при семействата. На другия ден е същото. Съвсем друго е, когато се откъснем изцяло от дома заради снимките. Екипът мисли само за това, което му предстои да прави, забравя всекидневното си битие. Ще дам един пример. Когато снимахме „Любовното лято на един льохман“, изкарахме заедно в Шабла, далече от семействата си, близо месец и половина. В края на един снимачен ден екипът пожела да идем на Албена всички заедно, с целия ни транспорт. Забраних, защото на другия ден ни предстоеше много работа. Актьорите казаха: „Добре“. Но след няколко часа се събудих с усещането, че съм на друго място. Отворих очи и си дадох сметка, че съм в хотелска стая. На Албена. Значи те използвали моята преумора и ме пренесли, дори ми наели стая, за да почивам. Побеснях! Е, легнах си и спах, а те купонясваха цяла нощ. На другия ден -пак на работа. Такива преживявания оставят незаличими спомени. В този смисъл предпочитам да излезем извън София, когато снимаме, но вече трудно можем да си го позволим. Винаги си правим сметка да харчим по-малко – за пътуване, за хотели. - Успехът на „Шивачки“ до голяма степен опровергава твърдението, че българското кино е в криза? - Българското кино беше в колапс, беше на ръба да се затрие, но това време, слава богу, мина. Хората малко късно усещат резултатите от някакви нови явления и процеси, които се развиват в изкуството. Но вече си дават сметка, че киното ни оцеля! Като пряк резултат от въвеждането на закона за киното са и успехите и на българските кинотворци на международна сцена. Но ние, в България, винаги подценяваме собствените си успехи, това е наша национална черта. Не са малко нашите филми, които получиха през последните години сериозно международно признание. Става дума за „Маймуни през зимата“, „Обърната елха“, „Разследване“, „Дзифт“, „Откраднати очи“. „Писмо до Америка“. Все примери, че навън ни харесват. Усещането за колапс се дължи на причини извън киното – липсата на добро разпространение, на киносалони. В Русе например няма кино. Нито едно! Там преди сто години се е състояла първата кинопрожекция у нас! Дори в София кината са крайно недостатъчни, а онези, които ги има, са неподходящи за български филми. Те са американски тип кина, където се ядат пуканки. Става дума за явления, които не зависят от кинопроизводителите, но влияят върху възприемането на крайния продукт. - Бихте ли заснели сюжет от последните събития от политическия ни живот – корупция, отвличания? - Не, нямам този рефлекс. Но предразсъдъци нямам. От всеки сюжет може да стане смислен, не екшън филм, а произведение на изкуството. „Шофьор на такси“например е един абсолютно криминален сюжет, чист екшън. Но направен от Мартин Скорсезе, се превръща в класика не само за жанра, но и за световното кино. Не е важна историята, важно е кой как я разказва Имам два готови сценария, чакам момента да кандидатствам с тях. Но сега се занимавам с един болезнен въпрос – погазените правила във филмопроизводството в Националния филмов център и в БНТ. Парите за кино се управляват по напълно неприемлив начин. Не съм предполагал, че ще се занимавам с такива проблеми, защото изповядвам разбирането, че творецът трябва да си гледа само творческата работа. Но се наложи да си променя принципите и да се намеся в област, която не е творческа. Човек трябва да се опитва да променя средата, когато тя не му харесва. Без да си задава въпроса, може или не може да я промени. Знам само, че трябва да го правя. И мисля, че има резултат, защото и други хора, мои колеги, се ангажират с тази проблематика. Искаме да променим схващането, че държавните чиновници, които управляват киното в България, са началници. Не, те не са началници. Те са служители на онези, които правят киното. Мисля, че мнозина вече го проумяха. Интервюто взе Елиана Митова