Подир бума на Орхан Памук и другите съвременни турски писатели Туна Кереметчи не постига тъй бързи и лесни литературни успехи. В „Молитвите остават” животът на Розела Галанте – възрастна изтънчена дама, и на младата и красива Пелин се пресичат в един „цивилизован повече от необходимото” град в Централна Европа. Розела и Пелин откриват себе си в диалог, който става все по-интересен и за двете. В същото време това е среща на две различни поколения, две различни жени и две различни представи за света. Из „Молитвите остават“ – И аз ще остана сама. – Недейте така, госпожо Розела... – Видяхте ли, вие не сте единствената, която плаче в този свят. – Ръката ви е ледена... Студено ли ви е? – Малко... Може би и малко се уморих... Имате ли нещо против, ако днес спрем дотук? – Моля ви. А мога ли да остана още малко? Дори и да не говорим. – Разбира се, колкото искате. Дори може да слушаме музика. Каква музика обичате? – По-добре да не ви казвам. – Наистина нямам плоча на „Пласибо“, но... – Ах, видяхте тишъртката ми ли? – Да, наистина, много красива жена. – Ха-ха-ха.... – Какво има? – Госпожо Розела, това не е жена. Това е солистът на групата. Браян Молко. – Видяхте ли, сега се превърнах в глупава старица! – Да ви кажа ли нещо? Всъщност вашата усмивка е супер! – Благодаря. Но недейте да мръзнете по тази тениска. – Няма, в къщата е много топло. – Обичате ли Брамс? – За съжаление и по този въпрос съм невежа. – Тогава за мен е чест да ви запозная с Брамс... Да видим дали ще намеря плочите... В кое чекмедже бяха... – И аз някой път ще ви запозная с „Пласибо“. – Очаквам с нетърпение... Ох, как ме боли кръстът, като се навеждам така! – Да дойда ли да ви помогна? – Няма нужда, намерих ги... Между другото щяхте да ми кажете кой е шпионинът, който ви следи. – А, да... Отиде на кино, горкичкият. – Къде? – Искам да кажа, че се увлякохме в разговора и го забравихме. – Да видим... Вижте в какво състояние е, още седи на оградата и трепери под дъжда. – Той е сладкар. – Сладкар ли? – Да... Работи в сладкарницата на хотел „Дьо ла Пе”. – Откъде знаете? – Като се връщах вчера следобед в общежитието, той пак беше по следите ми. Престорих се, че влизам в сградата, и се скрих зад ъгъла. След това тръгнах след него. – Наистина ли? Опасна сте. – Да ви кажа ли нещо? Ако искам, мога да бъда хиляди пъти по-добър шпионин от този глупак. Той дори не ме и усети, докато стигна до хотела. После влезе в сладкарницата, сложи бяла престилка и веднага застана зад щанда. Сложих си качулката на главата и влязох след него. От разговора с шефа му разбрах какво работи и как се казва. – И как се казва? – Саркис. Сладкарят Саркис. Много смешно, нали? – А след това? Той не ви ли видя? – Свалих си качулката и застанах пред него, като поисках да ми даде два кроасана. Как ми се искаше да го бях снимала в този момент глупака и да ви го покажа сега. Сбърка се направо! После си взех кроасаните и се върнах в стаята си като кралица. – Госпожице, добре че запазихте това за накрая. Имахме нужда днешният ден да завърши така весело. – Нали? "Молитвите остават" Автор: Туна Керемитчи Издател: "Труд"