Валентина Анкер Уникалната изложба „Гора от скулптури” вече е подредена в Галерията за чуждестранно изкуство. Бранкузи, Сезар, Джакомети, Помодору, Мур, Ернст са само част от имената на именитите майстори, които присъстват в експозицията. Колекцията идва в страната ни с главната подкрепа на GLOBUL, а организатор на изложбата е Ото Летце от Института за културен обмен в Тюбинген, Германия, който миналата година докара в България изложбата „Леонардо да Винчи – учен и изобретател”. Собственик на колекцията „Гора от скулптури” е швейцарецът Симон Шпирер, известен покровител и любител на изкуството, който започва да събира уникатите през 1980 г., а през 1994-та ги дарява на музея в град Дармщат. Колекцията включва 39 скулптури, истински шедьоври на модернистичното скулптурно изкуство на ХХ век, и една картина – портрет на колекционера, дело на художника Анди Уархол. „Гора от скулптури” пристига в страната ни от гръцката столица Атина, а след София ще продължи своя път към Румъния и Азия. Повод за турнето й е ремонт на музейната сграда в Дармщат, който тя никога досега не е напускала и няма да напуска в следващите 40 г. Благодарение на тази щастлива случайност, хиляди любители на модерното скулптурно изкуство ще могат да се насладят на уникалните произведения. “Гора” – заглавие, което скулпторите често дават на свои творби, място, константа в света на тяхното въображение. Арп е искал да “остави” скулптурите си в гората, Луиз Буржоа и Андре Масон са давали названието “Гора” на свои скулптури. Горската метафора се среща често в сбирката на Симон Шпирер: в еротизма на Дърво-жена от Андре Масон, в метаморфозата на „Дафна“ от Хулио Гонсалес, и в трансформацията на „Гора“ от Жермен Ришие. През средновековието гората е била едновременно тайнствено свърталище на магьосници и разбойници и символичното място на метафизически търсения; през XIX век тя става скритото убежище на сянката, където цъфти поетичното творчество, а през XX век – място на коренна промяна и на кръстосано оплождане между природа и култура – плодоносно място, където сюрреалистите чуват звука и се ослушват за внезапно, неочаквано никнене, за автоматичния си език, за откритото наново усещане за тайнственото и случайното. Дървото е колоната на природата, устремена към небето. За нас колоната е била понякога символ на човешкия триумф, а понякога, подредени във формата на храм, колоните се превръщали в архитектура, която закриля тайната, светая светих на божественото. Симон Шпирер е нарекъл колекцията си „Гора“ – название, което му хрумнало, когато видял скулптурите си, събрани заедно, устремени нагоре една до друга като дървета. Отначало купувал скулптури за удоволствие, затова, че му харесвали. После решил да продаде колекцията си от картини и да създаде колекция от скулптури, защото имал чувство, че в нея би могло да има по-голямо единство. Скулптурите се множели и желанието му да ги притежава, превърнало се вече в страст, го теглело от една към следващата и пак към следващата. Така възникнала една гора – и на тази гора Симон отдал любовта си за сметка на всичко останало. Неговата гора станала единственото място, където се осъществява стремежът към смисъл или липса на смисъл. Симон Шпирер е побратим на Бекетовите герои, за които нищото е единственото възможно нещо в края на търсенето. “Щом сте прочели веднъж Бекет, не ви остава нищо друго за четене”, казва той дълбокомислено. За Симон Гората от скулптури е онова място на мрак, където, в сърцевината на нищото, остава нажежената до бяло жар на едно търсене. Гората е същевременно и гората на една мечта и гора на мечтаенето, кръстосвана от въздушни кораби, като кораба на Мелоти, или от вестители, като Хермес Трисмегист, или като Вестителите на Ногучи или Трубиани, които идват на земята и бродят през царства; от митични същества, които биват хващани от призрачни воини, като Еднорога на Шпьори. Някои животни напускат гората. Птицата на Бранкузи, като че ли вече се издига във волен полет, докато конският Торс на Лучо Фонтана сякаш се пита дали да остане във виртуално движение, кон от Академията, конски торс, зареден с накипяла сила, или да препусне в галоп, в лудешка надпревара, персонификация на своя майстор Фонтана, врязвайки се в кулисата на гората. Тук срещаме и Дафна на Хулио Гонсалес, напомняща ни за красивата ловджийка, която не искала любов и била превърната в лаврово дърво от преследващия я Аполон. В Гората на Жермен Ришие, където гръбначният стълб е клон на дърво и маскираното лице се разклонява, е изобразено животно, чиито крайници са отрязани – нещо като чудовищно детераждане. От дърво на дърво гората на Дьо Пюри ни напомня страничните пътища на живота и непредсказуемите събития, които спъват потока на живота; тя съществува редом с „Лентите на Мьобиус“ на Макс Бил и Марта Пан, които ни разкриват топологията и природата на пространството. Звуци и неразбираем шепот преминават през отверстията на творбата на Кенет Армитидж и стигат до тайнствените вибриращи стебла на Такис или се връщат на небето, или се изгубват в безмълвната шир на „Брегът на Сирт“ (Насрещният бряг) или Deserto dei Tartari (Татарската степ). Тук откриваме пространството на двата романа, които Симон Шпирер обича тъй много – единият от Жулиен Грак, другият от Дино Будзати… Колекционерът Симон Шпирер е роден в Триест, град, отворен към Балканите и Изтока, точно както по-късно се отваря и към столиците близнаци на Австро-Унгарската империя. Цял живот носи отпечатъка на родния си град и неговата смесица от аристократизъм и космополитност. По време на Втората световна война неговата майка Витория и сестра му Елена са арестувани в Триест и депортирани в Берген-Белсен. Симон, тогава на 16 години, успява да избяга в Швейцария, където завършва средното си образование и започва да учи в университет. По-късно работи в Ричмънд, Вирджиния. Щастието му се усмихва – благодарение на доброто образование и находчивостта си успява да създаде тютюнева империя. Връща се в Европа, живее в Женева и Хамбург. Управлява тютюневата си империя по телефона, защото вече е изградил съвършена система за ръководство на богатото предприятие. Съпругата му Мари-Луиз Жанере е най добрият му помощник. Когато се решава да основе галерия, всъщност съпругата управлява артсредището, както и Centro di sperimentazione artistica contemporanea (Център за съвременни художествени експерименти), който двойката е основала в Боисано, на Лигурската Ривиера. Скандалният художник Анди Уорхол поставя началото на сбирката, създавайки известния портрет на Симон между двете му хрътки. После в галерията започват да излагат майстори от ранга на Марио и Мариса Мерц, Пистолето, Мочети, Айот, Претр, Монтан, Панайотис, Кристин фон Лоеш. Всички се чувстват добре при Симон и Мари-Луиз. Мари-Луиз Жанере умира през 1994 година и Симон решава да затвори и центъра, и галерията. Колекцията си подарява на Дармщат. Благодарение на този дарителски жест, можем да я видим сега в България.