Световноизвестният френски диригент Лоран Кампелон дирижира довечера „Лакме” в Софийската опера. Спектакълът е посветен на френското председателство на ЕС, което стартира на 1 юли. По този повод представлението ще бъде посетено от европейските посланици, акредитирани у нас, от политици и видни културни дейци. Лоран Кампелон завършва философия и едновременно с това учи дирижиране в Парижката консерватория „Фредерик Шопен”. На 23 години той вече е асистент на музикалния директор на операта в Тулон. Дирижира оперни постановки във Франция, САЩ, Испания, Италия, Канада. В репертоара му са симфониите на Бетовен, Малер, Шостакович, Месиен, Берлиоз. През октомври 2001 г. - на 29 години, Лоран Кампелон е избран за победител на единадесетия международен конкурс за млади диригенти, който се провежда в Сполето, Италия, със съдействието на Академията „Санта Чечилия” в Рим. Избран от Министерството на външните работи на Франция като артист, най-добре представящ Франция, Кампелон дирижира френски репертоар по целия свят - Равел, Берлиоз, Франк, Фуре, Сен-Санс, Дебюси. През октомври 2003 г. Лоран Кампелон става артистичен директор на фестивала в Сент-Етиен, Франция. – Маестро Кампелон, гастролирате в София по повод френското председателство на ЕС. Важно ли е за вас това политическо събитие? - Френското председателство е далеч по-маловажно за мен от възможността да открия една нова страна, една непозната култура – българската. Когато преди няколко месеца ме поканиха да дирижирам „Лакме” в софийската опера, нарочно анулирах ангажименти в Италия заради България. Не политиката е голямата сила, която създава Европа. Изкуството и културата са далеч по-могъщи фактори, които ни обединяват. Най-великите европейци са Шекспир, Гьоте, Виктор Юго, онези, които променят възгледите ни за света. Творците са далеч по-важни и значими от политиците. Дирижирал съм много пъти „Лакме” – и във Франция, и в други страни, а сега имам удоволствието да го направя с българи, които за първи път се заемат с интерпретацията на тази велика музика. Искам да обменя мисли, опит, идеи с тях – това е братството, сътрудничеството между народите. - Изпитвате някаква странна ненавист към политиката? На какво се дължи това? - Когато говорим за историята въобще, всъщност засягаме много, много истории. Например историята на науката. Или историята на политиката. Става дума и за историята на изкуството, историята на народите, както и историята на отделните индивиди. Историята на науката е ясна – тя обуславя прогреса. Електричеството, например, е открито преди много години. Някоя ваксина, ако не бъде открита сега, ще бъде непременно изобретена по-късно. Защото има необходимост от нея. Историята на света пък е редуване на цикли, които си приличат и се повтарят. А историята на изкуството е съвсем друга работа – няма изразена необходимост от нея, няма цикличност. Има хора, които се появяват и сътворяват нещо удивително. Френската музика например има Берлиоз, Равел, Дебюси. Те са се появили и са създали уникални творби, без никой да се е нуждаел от тях. Така е и с немските композитори, и с българските. Ето, сега работим върху „Лакме”. В тази опера на Делиб е разказана една колониална история – девойката Лакме, която живее в Индия, се влюбва в английски офицер и тази любов я погубва. Та нима България не беше колонизирана? И то твърде дълго време от един диктаторски режим! Според мен има смисъл да покажем точно това заглавие, да предадем това послание на любовта, което операта „Лакме” е съхранила. Ето я голямата мисия на изкуството. И тя е далеч по-значима от френското председателство. Тя е равенството, братството, за което толкова често говорим! - Свобода, братство, равенство? Та това са идеите на Великата френска революция, които вълнуват и днес целия свят. Нима точно тази политика не е достойна за уважение редом с изкуството? - Свобода във Франция имаме, няма спор! Ние можем да кажем всичко, без да се боим от репресии. Равенство също има - да, всички френски граждани сме равнопоставени. Но братство има ли?! Не, братството вече го няма! За него трябва да започнем отново да се борим! Аз съм тук, за да споделя братски идеите си с българските артисти. И поставяйки „Лакме”, да се опитаме заедно поне мъничко да променим течението на историята. Със средствата на изкуството, на музиката. Мисля, че разполагаме с достатъчно възможности, за да го сторим, нали? - Доволен ли сте от срещата с българските музиканти? - Да, те са прекрасни професионалисти. Солистите са великолепни, добре подготвени, възприемат всичко много бързо. Пеят на отличен френски, което е ужасно трудно дори за френските певци заради произношението. Хорът и оркестърът също заслужават поздравления. Имаме обаче много малко време, за да поработим. Затова се опитвам да им предам максимум информация на малобройните репетиции, които са ни дадени. „Лакме” е трудно произведение. Но ние го превръщаме в едно съвместно вълнуващо преживяване. Когато хората се познават отдавна, те работят с удоволствие, но без особеното вълнение от изненадата. При нас има изненада, която поражда още повече емоции. Ще се откриваме един друг в музиката! Как ще реагира сопраното, точно в кой момент ще диша тенорът?! Ще си задаваме толкова много въпроси! А това е едно прекрасно предизвикателство. - Вие сте творец, който обича предизвикателствата? - Ако правиш музика, без да преодоляваш някакви опасности и трудности, просто не си струва. А опасностите са предизвикателства, признавам го! - Познавате ли нещо от българската музика? - Много малко! Твърде лошо и недостатъчно я представяха във Франция през годините. Просто казваха „Музика от Източна Европа”. И всички страни от този регион минаваха под общ знаменател. Значи все едно дали слушаш музика от България или Украйна! Или да кажем, от Албания! Та каква е връзката между класическата музика, създавана в тези страни? Ние, във Франция, не го знаехме. Просто говорехме за страните от Източна Европа, дамгосани зад някаква завеса. Чудехме се кое е славянско, кое – не е. Такава беше пропагандата, така пишеше в историческите и политическите книги. Даже цялата музика, създадена след Барток в страните от Източна Европа, беше възприемана едва ли не само като народна. Пълна глупост! Та нима Лист и Бетовен не са черпили вдъхновение от народната музика?! Е, сега, този имидж се променя. Вече се говори за българска музика. И българите, и всички други народи от Източна Европа трябва да се опълчат срещу този изкуствено наложен имидж. - Какво бихте искали да кажете на българската публика? - Бях в Киев за първи път преди 10 години. И останах очарован от начина, по който хората там слушат Бетовен. За тях Бетовен означаваше свобода. Революция. Във Франция това го няма – там Бетовен е приеман като един прекрасен композитор и толкоз. Като автор на една, бих казал, декоративна музика. Мисля, че и в България музиката все още означава шанс за допир до свободата. Запазете, приятели, това усещане! Внушете го на децата си! Музиката да остане за вас като пространство, запазено за свободата и хуманизма. Бетовен не е само красота. Той е и сила на идеите, които променят хората. „Лакме” не е само очарователна музика. Но и поука, и философия. В най-трудните моменти от историята на човечеството музиката го е спасявала. Това не бива да се забравя. А вие, българите, мисля, че го осъзнавате по-добре от французите. Интервюто взе Елиана Митова