Богомил Райнов Из “Лека ни пръст!” На 26 май 1950 г. Жендов бива извикан в Министерския съвет. Там, в присъствието на председателите на творческите съюзи, Червенков прочита нещо като доклад, който скоро ще бъде обявен за партиен документ от историческо значение, представен като “реч” и озаглавен “За партията или против партията в изобразителното изкуство”. По този документ са изписани реки от мастило, той е бил многократно коментиран, цитиран, възвеличаван или оспорван, тъй че вместо за лишен път да го преразказвам, предпочитам да се спра на нещо по-слабо познато, а именно обстановката и атмосферата, при която вождът прочита доклада си, тъй както ми бяха описани от Александър Обретенов: – На 26 май рано заранта на вратата ми се позвъни. Беше още рано, а по онова време знаеш какво означаваше да ти звънят рано заранта на вратата. Признавам, че изтръпнах. Точно тогава се водеше някакво обследване за миналото ми като партиен отговорник в Бургас и за обстоятелствата, при които бях избягал от полицията в Русе. Помислих си, че идват да ме приберат. Но човекът, който беше дошъл, ми каза само, че в 10 часа трябва да бъда в Министерския съвет при другаря Вълко Червенков. Когато отидох, Червенков още го нямаше. В залата бяха Рубен Аврамов, Сава Гановски, Елена Гаврилова, Александър Жендов, Христо Радевски... Не помня имаше ли още някой. Седнах в един ъгъл, като си мислех дано да не са ни събрали за нещо лошо. Малко по-късно влезе Червенков. Каза, че ни е викнал, за да ни запознае с един материал. Материалът бил вече приет от Политбюро и не подлежал на обсъждане. После прочете речта си. Всички слушахме вцепенени. Само аз, може да е срамно, но изпитах облекчение. Мислех, че ще прочете и моята присъда. Иначе за какво ме е викнал. Когато шефът свърши, Жендов поиска думата, но Червенков го сряза: “Нали чу какво казах: не сме те извикали тук за дискусии.” Точно тогава погледът му спря върху мене: “Другарю Обретенов – рече, – ти защо така си се отдръпнал? Мълчиш, не казваш нищо, не пишеш нищо. Да не си ни сърдит?” Усетих, че ме избива пот: “Напротив, другарю Червенков, готов съм да работя, да сътруднича, но имам чувството, че съм станал неудобен.” “Кой ти е казал, че си неудобен? – възрази Червенков. – Който помага на партията, няма защо да се бои, че е неудобен.” Едва когато се прибрах вкъщи, си спомних омърлушения вид на Жендов. Засрамих се, че както бях зает с моите дертове, чак сега се сещам за нещастието му. Сега, след речта на Червенков, бях сигурен, че с него е свършено. На другата сутрин на вратата отново се позвъни. “Подиграл се е с мене вчера, а сега праща да ме арестуват”, помислих. Пред входа стоеше млад човек, но вместо призовка държеше в ръка червен карамфил. Каза ми, че вчера имало нареждане да дойдат тази заран и да ме приберат, но снощи нареждането било отменено. После добави: “Не ви познавам лично, но съм чувал за вас. Радвам се, че ви се размина, и бих искал да ви поднеса за спомен това цвете.” “Речта” на Червенков, както е известно, завършва с думите: “Или Александър Жендов сам ще разобличи своята собствена антипартийна позиция... и тогава ще може да разчита да остане в редовете на партията... или това няма да направи, ще се опита пак да заглавиква и да хитрува – и тогава нека се сърди на себе си... Само така стои въпросът.” Но Обретенов беше прав. Въпреки това “или-или” обвиненията бяха такива, че изключването на Жендов изглеждаше вече решено. При това, колкото и парадоксално да звучи, получаваше се така, че художникът сам бе предрешил изхода в своя вреда. И не просто с отказа да приеме предложения му пост, а най-вече с изпратеното малко по-рано писмо. Беше разчитал с това писмо да се оправдае, а всъщност се беше самоосъдил. Едно бегло прочитане на речта е достатъчно, за да се убедим, че Червенков бе изградил обвиненията си главно върху материала, сервиран му от самия Жендов в това злополучно писмо, което вождът определя като “платформа за борба срещу партията в областта на изобразителното изкуство”. Точка по точка Червенков отхвърля критичните бележки, на които художникът толкова е разчитал, за да докаже правотата си. След което възкликва: “Питам аз: по какво горните блевотини и гнусотии на Александър Жендов се отличават от блевотините и гнусотиите на враговете?” При това самодържецът поставя ударението върху такива становища, за които е сигурен, че ще бъдат посрещнати с одобрение от повечето художници: “Централният комитет е посочвал... че срещу формализма ние няма да се борим и не се борим с административни мерки... Ние никога не сме се заблуждавали, че можем с брадва да отсечем формализма... Никого от нашите художници партията не счита за безнадежден формалист... Александър Жендов дели художниците на богоизбрани... и на сива маса от бездарници. От височината на своето прекалено самомнение той отрича например всяка възможност на старите художници да се преустроят... не признава никакво сработване с разните поколения и направления сред художниците, а пък на младите изобщо гледа от хималайски височини, смята ги за обречени бозайници.” Накрая идва ред на тежките обвинения. Такова е обвинението, че жендовци са доносничели срещу враговете си, че “с диверсионна цел” са събирали срещу тях “материали”, че “Колю Колев от жендовци бе докаран до самоубийство”. Още по-тежки са политическите обвинения, които в онези години никога не оставаха без последствия: “Александър Жендов си е разпасал пояса и разнася вражеските лъжи... взети от арсенала на троцкистите, на титовци и на цялата онази сган от лагера на империализма, която бълва огън и жупел срещу нас... Той иска свободно да се бори срещу партията... Това е същата “свобода”, под прикритието на която Никола Петков и неговата американска партия подготвяха реставрация на капитализма у нас... Който иска “свобода” от партията, той трябва тутакси да изхвръкне от нея, той е пратеник на врага в нейните редове... Той, Александър Жендов, неотдавна ходи да се “освежава” именно на Запад – в Италия, във Франция. Там е вързан, изглежда, пъпът му. Оттам идва у него антипартийното му преображение... Класовият враг работи в редовете на художниците. Изразители на класовия враг не са ония, които с диверсионна цел сочи Александър Жендов, негов изразител е сам той. Цялото писмо на Александър Жендов е в хармония с идеологията и действията на нашите врагове.” По-тежка присъда едва ли може да бъде произнесена. Всичко, което ще се случи от тук нататък на Жендов, е само логична последица и пряк резултат от тази реч, другояче казано – изпълнение на вече произнесената присъда. Подражавайки на Сталин, Червенков обичаше да казва, че “тази страна си има хазяин”. И, естествено, всичко по-важно в тази страна се решаваше от “хазяина”. Той реши и съдбата на Жендов. Но защо, след като бе решил съдбата му, самодържецът трябваше да режисира този дълъг и тягостен спектакъл с публичното партийно порицание на Жендов, с обсъждането на провиненията му, с изнудването му да си прави самокритика, с гласуването на тържествена резолюция за изключването му и с подробното информиране на всички творчески организации по партийното становище към случая „Жендов“? Разиграването на този мрачен фарс бе необходимо на вожда поне по три причини. Първо, тежките обвинения срещу художника трябваше да бъдат публично мотивирани по такъв убедителен начин, че вината му да се открои като нещо безспорно, не подлежащо на съмнение, тъй като Жендов не бе кой да е и дискредитирането му не можеше да се постигне с общи фрази за кариеризъм и груповщина. Второ, безпощадната критика и суровото наказание на грешника трябваше да бъдат използвани като предупреждение към съмишлениците му, а при възможност те да бъдат дори насъскани срещу него, за да се постигне пълната му изолация и разпадането на групата. Трето, трябваше да се създаде убеждението, че присъдата над Жендов е произнесена фактически от колегите му и от културната общественост, а не от някаква личност, та била тя и личността на самия “хазяин”. Така щеше да се изключи всяко подозрение, че разправата с художника е акт на лично отмъщение. Внимателният наблюдател разполагаше с достатъчен материал, за да различи тези три основни подбуди зад многообразието на всевъзможните второстепенни епизоди и зад цялата бърборилня, продължила месеци наред. Последният ръкопис „Лека ни пръст“ ( „Мир на праха ни“) - последният ръкопис на Богомил Райнов, излиза на книжния пазар с логото на изд. „Захарий Стоянов“. Авторът е оставил две заглавия, издателството ги запазва. Книгата е посветена на случая „Жендов“, но покрай съдбата на художника Александър Жендов белетристът с огромен публицистичен заряд и полемичен дух предлага увлекателно четиво за събитията от 50-те години. В края на книгата Райнов пише: „Жендов става жертва на същите антихуманни порядки, порядките на насилието, в които бе възпитан и в които възпитаваше другите. Жендов бе ликвидиран от същата партия закрилница и убийца, която го бе отгледала. Ликвидиран бе просто така – между другото, мимоходом, просто защото бе изникнал като пречка по пътя на онзи човек с масивната фигура и тежката мечешка стъпка, „хазяина“, от когото всички трепереха.“ Хазяинът е Вълко Червенков, неговата последна дума по повод на Жендов е: „Нека мре...“ Това е книга, която се изчита на един дъх. Със заглавието Богомил Райнов се прощава с всички и иска мир на праха им.