Иван Гранитски В старинния Пловдив, на сто и петдесет метра от Балабановата къща живее и твори едно от най-интересните имена в съвременното българско пластическо изкуство. Европейският художник Анастас Константи­нов е между търсещите във философско-естетически план творци, който впечатлява публиката и критиката с дълбочината на пластическите си видения. В по-ранните му творби доминира митологи­ческият пласт (най-условно казано – желанието да се осмислят ми­тологически, библейски и религиозни мотиви в широк план). Характерно за то­гавашните образни прозрения е платното “Богатият Лазар и бедният”. Художникът не се задово­лява само с изобразителното “превеждане” на библейския сюжет, а разгръща и своята впечатляваща трактовка. Пред гротескно разкри­вените фигури на персонажите пърха едно птиче, изрязано сякаш от слънчева светлина. Въобще при Анастас Константинов е подчертано изразен стремежът моралните категории да бъдат представени чрез сблъсъка на светлината и сянката, на сиянието и здрача. Дори загла­вията на отделни негови работи са акцент върху своеобразната нрав­ствено-енергийна натовареност на цвета – например “Светеща врата”, “Лоша луна І”, “Сиво утро”, “Жълта промяна”, “Синя светлина”. През последните години Анастас Константинов работи с удивителна последователност в хармо­ничната игра на багри, линии, оттенъци, нюанси и полутонове. Той „музицира“ своите пластически пей­зажи не само във формално-структурно отношение – като пренася философията на едно музикално произведение (включително и спе­цифичните принципи на изграждането на творбата) в изображението, а прибягвайки дори до директни послания чрез заглавието. Характерен в това отношение е цикълът “Тотем джаз”. За Анастас Константинов цветът, пластичес­ката тоналност са главният структуроопределящ елемент. В отделни периоди доминира синьото – от ултрамарина до моравото. В други той се движи от пурпура и кармина до веронезето и най-невероятни транс­формации на зеленото. Впечатляващо е многообразието на цветовата палитра на художника. Дори ако вземем произволен отрязък от време, 1989–1999 г., и се потопим в колоритната магия на работи като “Колелото”, “Пророчество”, “Тодоровден”, “Две сили” и стиг­нем до “Птичи храм”, “Благословен дом”, “Песента на щуреца”, “Пророчество за свръхчувствителност”, “Палитра, четка, орхидея”, не може да не ни порази концептуалната пос­ледователност на художника, когато разгръща във вре­мето своеобразната си изобразителна хроматична философия. При него синьото може да бъде режещо студено, но и гальовно, нежно, като гълъбово крило. Червеното може да бъде агресивно и в същото време дискретно завоалирано. Жълтото може да носи сияещата мощ на слънцето, но и тъгата на покрусения слънчоглед. Зеленото може да бъде заредено с болезнена носталгия и в същото време да излъчва възторженост и радост. Това е така, защото зад и чрез цвета Анастас Константинов изгражда своите пластически метафори. А какъв е техният скрит смисъл? Художникът се опитва да разбере основното пос­ла­ние на човешкия живот, главната роля и върховната задача пред отделната личност. Първият поглед върху творчеството на Анастас Константинов би могъл да ни внуши, че той е художник мистик, уединен в непроницаемата си кула от слонова кост, който сякаш работи на принципа „из­куство за изкуството“. Ако обаче внимателно се взрем в творби от раз­лични периоди (тук трябва да прибавим и неговите експери­менти в малката пластика, дърворезбата и мозайката), ще видим, че този автор, на пръв поглед езотеричен и дълбоко затворен в себе си, потопен в многопосочни сложни културни алюзии, реминисцен­ции и асоциации, всъщност е творец с изострен социален нюх. Пара­доксът е само привиден. Зад причудливите и на моменти дори гро­тескни картини и пластически метафори виждаме силния социален пласт, жизнената фактура, която е свързана с конкретното време и неговите послания. Още в някои от ранните му работи, представени в Пловдив, усетихме тънката социална носталгия, неж­ността към малкия човек от улицата, безпомощен пред обществените и екзистенциалните бури. В прелестната “Улица край парка” ще видим крех­ките изящни фигури на персонажите, сияещи с особена вът­решна светлина на фона на загадъчната тайнствена тъма, струяща на вълни от парка. Или зареденото с вътрешен драматизъм платно “Хлябът”. Или параболично-гротескните фи­гури, излъчващи тягостни и мрачни внушения, от цикъла “Кон­фликт”. При този художник социалното е екзистенциално, а екзистенциалното – социално. В такъв аспект, колкото и да е философски и умозрително със­редоточен, Анастас Константинов е и подчертано обществен худож­ник. Ето защо творбите му от късните периоди са драматични. Нюансите и въздействията са дори минорни и трагични и тъкмо това е под­текстът на социалните визии, които той ни поднася, верен на себе си и на своя художествен морал. Знае и твърди (чрез творчеството си), че не би могъл да бъде безсмислено усмих­нат, да рисува балон­чета и маргаритки, когато живее в тежка и мрачна в социален план действителност, когато става дума за оцеля­ването на човека и него­вата божествена душа.