Носителят на Аскеер за цялостно творчество Кирил Дончев: Болен съм от театър!
- Честит „Аскеер“ и честит имен ден! Очаквахте ли това голямо признание, г-н Дончев?
- Благодаря ви! Признание не съм очаквал, защото моето признание е да присъствам в театъра. Но за наградата знаех отдавна. В нашите среди нищо не остава скрито покрито.
Композиторът Кирил Дончев получи снощи „Аскеер“ за цялостно творчество в препълнената зала на театър „Българска армия“. Развълнуван от наградата, композиторът призна пред публиката, че пъпът му е хвърлен на сцената. „Тук е моят дом, това е моето семейство“, каза музикантът, прекарал повече от 40 години сред театралното съсловие. Над 250 постановки, 30 филма, десетки представления – това е художествената равносметка на композитора.
В навечерието на церемонията Кирил Дончев даде интервю за в. „Класа“.
- Честит „Аскеер“ и честит имен ден! Очаквахте ли това голямо признание, г-н Дончев?
- Благодаря ви! Признание не съм очаквал, защото моето признание е да присъствам в театъра. Но за наградата знаех отдавна. В нашите среди нищо не остава скрито-покрито.
- Цялото артистично съсловие говори, че наградата е повече от заслужена! Вие сте в устата на всички! Защото е толкова ценен „Аскеер?
- Защото „Аскеер“ ни помирява! Поне за два три часа! Събираме се тук, в театър „Българска армия“, припомняме си какво сме работили през годината и се радваме. Нали знаете, че и нашето съсловие е раздрано от завист, злоба и какво ли не още! Поне за няколко часа „Аскеер“-ите ни правят по-толерантни и по-загрижени един за друг. Не е никак малко!
- Злоба и завист има във Вашите среди, но за Вас самия лоша дума не чух?
- Може би защото винаги съм се опитвал да остана на втората редица, защото моята работа е в помощ на другите. Аз го осъзнавам. Знам, че на преден план са актьорите и режисьорът, а аз – някъде зад тях. И винаги съм се опитвал да си стоя на мястото, да не се натрапвам. И изведнъж – „Аскеер“ за цялостно творчество! Не за първи път получавам награди, имам и „Аскеер“-и за музика към спектакли. Но този „Аскеер“ е много по-специален!
- Случайно ли попаднахте в театъра?
- И дума не може да става за случайност, аз просто съм болен от театър! Неизлечимо болен! Това е някаква обреченост. В началото на 60-те години се върнах в родния ми град Бургас с диплома от музикалната академия. Написах музиката към спектакъла на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ за скандалния Бургаски театър. Е, заради тази постановка разпердушиниха театъра! Разтуриха го! Тогава се роди и нашата спойка с Леон Даниел, която ни държи заедно и досега. Станахме повече от роднини!
- Една млада актриса вчера ми каза: „А, Дончев е голяма работа!“ Жените в театъра май Ви обичат повече от мъжете, сигурно защото сте кавалер и не го криете?
- И това е най-голямата ми радост. Мога да изредя цяла поредица от женски имена, все известни, които са ми много скъпи. Ама ще спомена само най-голямата ми любов, за да не се разсърдят всички останали - Меглена Караламбова. С нея през годините непрекъснато се срещаме и творчески, и човешки, ставаме си един на друг изповедници.
Всъщност не зная защо се разбираме толкова добре с жените в театъра. Аз никога не съм изпълнявал и не съм се съобразявал с техните капризи. Защото съм подчинен на режисьора – той споделя с мен идеите си, преди да започне работа, а аз едва тогава пиша музиката. Длъжен съм да го правя, защото той отговаря за крайния продукт, за всичко, което става на сцената.
Но винаги задавам много въпроси на актрисите – какъв е костюмът, гримът, как ще изглеждат в определена сцена. Явно на повечето от тях това мое мъжко любопитство им се харесва! А пък някои се дразнят! Изобщо аз се бъркам навсякъде, във всичко. Вися на репетициите, докато убедя сам себе си в какво ще се състои моята работа. И вероятно на някои им писва от моето любопитство, ама рядко се осмеляват да ми го кажат.
- Искате да кажете, че и Вашата работа поражда конфликти в творческия процес?
- Конфликтите са много малко! Защото си знам мястото. Знам, че десет дни преди премиерата просто трябва да се оттегля. Да се скрия. Да ме няма. Предавам музиката на режисьора, той да прави с нея каквото иска. А аз оставам на заден план. Разбира се, на премиерата съм заедно с всички. Стоя зад сцената, пулсът ми се ускорява и треперя. Докато падне последната завеса. Но много преди това съм си свършил работата.
- Защо обичате толкова много театър „Българска армия“?
- Тук въздухът си е мой. А хората са ми роднини. Защо, не зная. В почти всички български театри съм работил, няма сцена в България, която да не познавам. Но във военния всичко е по-различно. Казват, че тук съм преживял всичко най-хубаво и всичко най-лошо в кариерата ми. Като кажа най-хубаво, значи всичко ми е било най-хубаво. Като кажа най-лошо, е имало е лошо, но аз искам да го забравя! Дори несполуките не са несполуки, а също щастливи мигове.
- Не е възможно да не сте преживели куриози на тази сцена, нали?
- И още как! Ще ви припомня една от най-атрактивните постановки в театъра, „Един безумен ден“ или „Сватбата на Фигаро“ по Бомарше. С режисьорката Веселина Ганева решихме на финала всички герои да пеят нещо като балади. Тогава актьорът Мишо Михайлов, който играеше Алмавива, ми обясни, че по никакъв начин няма да пее, защото не може. И че е готов да изрецитира песента си. Успокоих го и му предложих да поработим и тогава да решим – ако не става, не става, ще му позволим да не пее! Доста поработихме и аз се убедих, че от гърлото на Мишо тон няма да излезе – беше скаран с пеенето. Макар че имаше много звучен глас със специфичен тембър. Беше ми криво, но нямаше как. Но на премиерата се случи чудо – Мишо излезе на авансцена и запя! Превъзходно. Целият състав изумя! Никой не можеше да повярва, че това се случва! А на следващите представления той сякаш чакаше с нетърпение момента да запее, за да си покаже гласа!
- Как се разбирате с режисьорите, когато започвате подготовката за премиерния спектакъл?
- Сложен момент! Зависи от режисьора. Никога не просвирвам на режисьорите музиката, която съм замислил. Давам им я готова – да я правят, каквото щат, както им е удобно. Те си вземат парченце по парченце – тук малко, там малко, на трето място – малко повече, както им дойде.
На Леон, като му дадеш музиката, първата му реакция е: „Това какво да го правя?!“ После почва да работи. И така работи, че използва цялата музика, нищо не оставя да пропадне, да не влезе в представлението.
- Като Ви слуша човек, ще си помисли, че в работата ви всичко е розово – няма разочарование, няма тъга?
- Има тъга. Защото едно представление се изиграва – 10, 20, 300 пъти. И го свалят от сцената. То умира. Всичко е толкова мимолетно. И спомен дори не остава, защото спомените обикновено са материални. Художникът оставя картините си, писателят – книгите. А актьорите и всички, които се трудим заедно с тях, сякаш умираме с всеки спектакъл, който вече е свален от афиша. Аз нямам издадена музика, оказа се, че преди 35 години съм напечатал в едно списание нотите на една моя песен. Нямам и компактдиск с театрална музика.
Още навремето, когато Любомир Кабакчиев бе председател на Съюза на артистите, предложих да записваме на магнетофон всички представления. Да останат за поколенията и гласовете на актьорите, и музиката. Някой ден потомците ни да ги използват. И да ги има просто като архив. Исках сам да го направя, безплатно. Не стана. И сега не става! Никой не се вслушва в моето предложение.
Не умеем да си тачим талантите. Нямаме памет. Ей това е най-тъжното в нашата професия!
Интервюто взе Елиана Митова