Актьорът Стоян Алексиев е номиниран за “Аскеер” за ролята на Граф Шабелски в „Иванов” от А. П. Чехов на Маргарита Младенова, постановка на Народен театър „Иван Вазов”. В същата категория, за поддържаща роля, номинация получи и неговият син Цветан Алексиев – за Сольоний в „Три сестри” от А. П. Чехов на Крикор Азарян в Младежкия театър. Кой от двамата ще получи високото отличие ще стане ясно на 23 май вечерта на церемонията по раздаването на “Аскер”-ите в театър „Българска армия”. В навчерието на голямото театрално събитие „Класа” разговаря с баща и син Алексиеви. - От пръв поглед личи, че двамата се подкрепяте в професията. Как ще реагира всеки от вас, ако спечели другият? Стоян: Ако спечели Цецо, печеля и аз! И обратното! Цветан: И двамата печелим, защото бяхме забелязани. Това е най-важното. А може да се случи и друго – да спечели третият номиниран, актьорът Юри Ангелов за ролята на Дука на Милано в „Двамата веронци” на Шекспир, постановка на Борислав Чакринов в Бургаския театър. Стоян: Важно е да се забелязват най-добрите спектакли, значими за българския театър. А актьорските постижения са много. Трогателно е съвпадението, че ни номинират заради роли на Чехов! А от няколко сезона аз го номинирам Цецо непрекъснато. Цветан: Важното според мен е, че има някаква реакция на това, което правим. А точно кой ще спечели наградата са подробности. Защото хората, които се занимават с театър, вече са ни оценили. Приятно е! - Всеки от вас се гордее с другия? Правилно ли съм разбрала? Стоян: Цветан наистина заслужава наградата. Всекидневно получавам поздравления за него. И се радвам, че му се случват такива хубави неща. Цветан: Баща ми заслужава “Аскеер” повече от мене. Но да не изпадаме във взаимни хвалебствия! - Цветан започна твърде млад да играе на сцената, още като студент. Това беше предизвикателство в семейството ви? Стоян: Той започна още във втори курс – в „Лорензачо” в Народния театър. Не се случва всекиму. Затаявам дъх, като го гледам. Смело казвам, че той внася нещо ново в българския театър и в киното ни. А за мен предизвикателството е, че се оглеждам непрекъснато в децата си – Цветан, Елица и Александър. - Като баща, загрижен за бъдещето на сина си, не сте ли му казвали, че е тежко да си актьор? Стоян: На други млади актьори съм го казввал, на Цветан – не. Защото бях много млад актьор, когато той се роди – след първия семестър във ВИТИЗ. Израсна с мен, видя отблизо с какво се занимавам. Как тогава да го отклоня от актьорската професия? Не може! Пък и твърде малък той започна да дава такива точни диагнози, че всички онемявахме. - Искате да кажете, че още като малък Цветан е давал мнение за актьори и спектакли? Стоян: През 1981 г. във Варна Руси Карабалиев поставяше „Лорензачо”, аз играех Лоренцо. След като Лоренцо убива княза, идва неговият наследник. Режисьорът реши да даде ролята на малкия княз на Цецо – става дума за една реч, подготвена от регентите, която звучи на финала. Цецо научи всичко с огромно желание. Целият състав на варненския театър го следеше с притаен дъх, защото той беше наистина респектиращ. Накрая обаче режисьорът си смени решението, измисли друг финал и речта на малкия княз отпадна. Значи на Цецо усилията му отидоха напразно. Само че той го прие много спокойно – просто каза: „Татко, гледах репетицията и ми се струва, че новият финал е по-добър.” Мъжка реакция, която не мога да забравя! - Можете ли да направите сравнение между позициите, които и двамата сте си извоювали в театъра? - Стоян: Положението ни в гилдията е различно. Аз съм на щат в Народния театър. При нас има силна група млади актьори и това обновява атмосферата. Но разпределението не гарантира, че с всяка роля ще ми се случва да работя и живея най- смислено. През последния сезон съм щастлив, че репетирах „Иванов” с Маргарита Младенова. А Цецо е на свободна практика. За мен вече е малко рисковано да го направя. Цветан: Чувствам се свободен, защото ми е интересно. Досега винаги са ми предлагали атрактивни роли, които съм приемал веднага, без да се замислям. - Актьорската професия в наше време става все по-трудна, особено в материален план. Битието на твореца не е розово. Какво ви мотивира? Стоян: Ако не изпитваш удоволствие от работата, по-добре не се захващай. Театърът е въпрос на чест. Цветан: Професията е трудна и отговорна, особено ако имаш по-тежки роли. Трябва да преодолееш самия себе си. Всеки човек понякога се съмнява в това, което прави. И на мен ми се е случвало. В такива моменти баща ми ми помага, защото между нас тече един много ползотворен диалог. А времето, в което живеем, не искам да го коментирам. - Семейството подкрепя ли ви? Стоян: Ролята ми в „Иванов” я посветих на жена ми Надя, тя е от Коми, Русия. Руснаците са особено чувствителни към своите поети, писатели, драматурзи. Така изразявам благодарността си към нея. Цветан: А в моето битие има нещо ново – имам дете на годинка и заради голямата ми заетост не мога много да помагам на моята приятелка Ани в отглеждането му. Но тя е колега, завършила е режисура при Леон Даниел. Така че ме разбира и ми прощава отсъствията от къщи. - Спите ли спокойно в навечерието на “Аскер”-ите? Стоян: И спокойно, и щастливо! Наградата “Аскеер” е много позитивно явление - и за публиката, и за гилдията. Разбърква страстите, вдига градуса, всички говорят и пишат за театъра. Един състезателен дух се пробужда... До следващото награждаване. Цветан: Доволни сме, защото трудът ни вече получи оценка. От тук нататък просто продължаваме да работим. Въпросите зададе Елиана Митова